Скотт Вестерфельд - Грозните

Най-накрая градината свърши няколко пресечки от мястото, където живееше Перис.

Толи надзърна иззад завесата от лозови листа. Толкова далече двамата с Перис никога не бяха стигали, ето докъде я доведе нейният план. От тук нататък нямаше как да се крие по оживените и осветени улици. Тя допря пръсти до лицето си и почувства широкия нос и тънките устни, прекалено високото чело и заплетените на кълбо ситни спирали коса. Само крачка извън храстите и веднага щяха да я спипат. Лицето й сякаш изгаряше под светлината, когато тя случайно попаднеше върху него. Какво правеше тук? Сега трябваше да е в тъмния Град на грозните, очаквайки да дойде и нейният ред.

Трябваше да види Перис, трябваше да говори с него. Всъщност не беше съвсем сигурна защо се налага непременно да говорят, освен че се поболяваше при спомена за хилядите им разговори вечер преди да заспят. Бяха прекарвали заедно всеки ден още от малки, а сега… нищо. Може би ако успееха да поговорят дори само за няколко минути, тя най-после ще престане да приказва мислено с празното пространство пред нея. Три минути можеха да се окажат достатъчни, за да я крепят през оставащите три месеца.

Толи огледа улицата в двете посоки, търсейки задни дворове, през които да се промъкне, и тъмни входове, където да се скрие. Чувстваше се като алпинист, попаднал на отвесна скала, който търси пукнатини и ръбове, за да се задържи.

Движението се поразреди, но тя продължаваше да чака, потривайки белега на дясната си длан. Накрая въздъхна, прошепна „Приятели завинаги“ и пристъпи напред към светлото.

От дясната й страна се разнесе гръм като от експлозия, тя отскочи обратно в тъмното, препъна се в лозницата и тежко падна на колене в меката почва, убедена, че ей сега ще я заловят.

Но какофонията постепенно придоби пулсиращ ритъм. Оказа се, че идва от барабанен механизъм, който тежко си проправяше път надолу по улицата. Широк колкото къща, той се тресеше целият от движението на дузините си механични ръце, които биеха по барабани от всякакъв размер. Следваше го растяща тълпа от купонджии, които подскачаха и танцуваха под неговия ритъм, пиеха и чупеха празните бутилки в корпуса на огромната неуязвима машина.

Толи се усмихна. Гуляйджиите носеха маски.

Машината разхвърляше подире си маски, опитвайки се да привлече колкото се може повече участници в този импровизиран парад: дяволски мутри и ужасяващи клоуни, зелени чудовища и сиви извънземни с огромни полегати очища, котки и кучета, лица с криви усмивки или огромни носове.

Процесията се движеше бавно и Толи се отдръпна обратно под прикритието на гъстата зеленина. Неколцина от шествието минаха толкова близо до нея, че противната сладникава миризма на техните бутилки изпълни носа й. Минута по-късно, когато машината се беше изтърколила една пресечка по-надолу, Толи изскочи от прикритието си и грабна от паважа една изоставена маска. Материята беше мека и се огъна под ръката й, все още топла от калъпа във вътрешността на машината.

Преди да я притисне към лицето си, Толи видя, че маската има същия цвят на котешко повръщано като залеза, дълга зурла и две малки розови уши в добавка. Интелигентната материя, от която беше изработена, веднага прие формата на лицето й и маската прилепна идеално.

Толи си проправи път измежду пияните танцьори, стигна противоположния край на процесията и хукна надолу по улицата към „Къщата на Гарбо“, скрита под свинската зурла.

„Къщата на Гарбо“ беше тумбеста, оживена и шумна.

Тя запълваше пространството между две парти-кули, приклекнала като дундест чайник между две изящни чаши за шампанско. Всяка от кулите се държеше на една-единствена колона, не по-широка от шахта на асансьор. По-нагоре се разширяваше в пет етажа от околовръстни балкони, които се огъваха под тежестта на новите красиви. Толи се заизкачва по хълма към трите сгради, опитвайки се да се ориентира през тесните очни процепи на маската.

Някой скочи, а може би беше хвърлен от върха на една от кулите и полетя с вик надолу, размахвайки ръце. Толи хлъцна, но се насили да проследи полета чак до края, когато бънджи жилетката спря свободното падане на момчето секунди преди да се размаже на земята. То се преметна със смях нагоре-надолу няколко пъти, преди меко да стъпи на земята толкова близо до Толи, че тя дочу нервните хълцания, които накъсваха смеха му. Беше изплашено не по-малко от Толи.

Тя потрепери, защото скачането едва ли беше по-опасно от това, да стои в подножието на застрашително извисяващите се кули. Бънджито действаше на принципа на същите повдигачи, които държаха вретеновидните структури на кулите изправени. Ако някой от тия хитроумни механизми направеше засечка, всичко в „Града на новите красиви“ щеше да рухне.