Скотт Вестерфельд: Грозните

Белегът, който ги свързваше, беше изчезнал.

— Те са го премахнали.

— Разбира се, Кьорчо. Цялата ми кожа е чисто нова.

Толи примигна. Не се беше замисляла за това.

Той поклати глава.

— Такова дете си още.

— Асансьорът пита — обади се асансьорът, — нагоре или надолу?

Толи подскочи при звука на механичния глас.

— Почакай, моля — спокойно отговори Перис.

Толи преглътна и сви ръката си в юмрук.

— Но не са сменили кръвта ти, нали? Ние смесихме нашата кръв, нищо друго няма значение.

Перис най-после я погледна право в лицето, при това без да трепне, както тя се страхуваше. После красиво се усмихна.

— Не, не са я сменили. Една нова кожа, голяма работа. Само след три месеца ще се смеем над това. Освен ако…

— Освен ако какво? — Тя се взря в неговите големи кафяви очи, сега изпълнени с тревога.

— Обещай ми, че повече няма да правиш глупости — каза Перис. — Като тази да идваш тук. Това може да ти навлече големи неприятности. Искам да те видя красива.

— Естествено.

— Тогава ми обещай.

Перис беше само три месеца по-голям от нея, но когато сведе очи към нея, Толи отново се почувства малко дете.

— Добре, обещавам. Никакви глупости. А също и че няма да им се дам да ме хванат тази нощ.

— Хубаво, тогава си слагай маската и… — Гласът му внезапно секна.

Тя проследи с очи неговия поглед. Оставена без наблюдение, маската се беше рециклирала и сега представляваше купчина розов прах, който килимът в асансьора вече почистваше.

Двамата впиха очи един в друг в пълно мълчание.

— Асансьорът пита — настоятелно повтори машината, нагоре или надолу?

— Перис, обещах ти, че няма да ме хванат. Нито един от красивите не може да тича бързо като мен. Просто ме свали до…

Перис поклати глава.

— Нагоре, моля. Покривът.

Асансьорът потегли.

— Нагоре ли? Перис, как ще…

— Точно срещу вратата, в големия шкаф — бънджи екипи. Има цяла купчина в случай на пожар.

— Искаш да кажеш, че трябва да скоча? — Толи преглътна мъчително. Стомахът й сякаш се качи в гърлото, когато асансьорът се закова на място.

Перис сви рамене.

— Правил съм го неведнъж, Кьорчо. — Той й смигна. — Даже ще ти хареса.

Това изражение накара красивото му лице да засияе още по-силно и Толи се хвърли напред да го прегърне. На пипане тялото му си беше все същото, е, може би малко по-високо и по-стройно. Но въпреки това той беше все така топъл и як, старият Перис.

— Толи!

Тя залитна назад, когато вратата се отвори. Прегръдката й остави кални следи върху бялата му жилетка.

— О, не! Аз…

— Хайде, върви!

Тази беда накара Толи още по-силно да закопнее да го прегърне. Беше готова да остане и да почисти следите от кал, за да е сигурна, че той ще изглежда безупречно на партито. Но тя само протегна ръка.

— Аз…

— Върви!

— Но ние все още сме приятели завинаги, нали?

Той въздъхна, потупвайки кафявото петно.

— Разбира се, завинаги. След три месеца…

Тя се обърна и хукна, вратата се затвори след нея.

Отначало на покрива никой не я забеляза. Всички гледаха надолу. Беше тъмно, с изключение на редките лумвания от безопасни фойерверки.

Толи намери шкафа с бънджи жилетки и дръпна една от тях. Тя обаче не помръдна — беше закопчана за лоста, на който висеше. Пръстите й започнаха да шарят непохватно, търсейки закопчалката. Съжали, че не е със своя интерфейс-пръстен, за да я инструктира какво да прави.

После видя бутона „Натисни в случай на пожар“.

— О, мамка му — процеди тя.

Сянката й подскочи и се залюля. Двама красиви идваха към нея със запалени фойерверки в ръце.

— Кой е това? Какво е облекла тази?

— Ей, ти! Това е парти с дрескод бяла вратовръзка!

— Погледни й лицето…

— Мамка му — повтори Толи.

И натисна бутона.

Чу се пронизителна сирена и бънджи жилетката сякаш сама скочи от шкафа в ръцете й. Толи навлече екипировката и се обърна с лице към двамата красиви. Те панически отстъпиха назад, сякаш се беше преобразила във върколак. Единият изпусна фойерверка си и той веднага угасна.

— Противопожарна тренировка — каза Толи и побягна към ръба на покрива.

Щом нахлузи жилетката на гърба си, коланите и ремъците сякаш сами се закопчаха и усукаха около нея като змии, докато бънджито не прилепна плътно към талията и бедрата й. Върху яката, точно там, където не можеше да не я забележи, светна зелена светлина.

— Добро бънджи — каза тя.

Но жилетката очевидно не беше достатъчно интелигентна, за да й отговори.