Наоми Новик - Изтръгнати от корен

„ Мога да ти помогна “, предложих аз, но старецът поклати глава. Очите му вече сънуваха; той се усмихна и твърдите буци на костите и тялото му, пленено от кората, внезапно се стопиха под дланите ми. Разкривеното дърво-сърце въздъхна и се изправи; отърси се от отровните си цветове и на тяхно място напъпиха нови.

Всички постояхме малко под сребристите клони и вдъхвахме нежното им ухание — нищо общо с непоносимата миризма на сладникава гнилота от покварените цветове. После защитниците осъзнаха какво правят и неспокойно се отдръпнаха. Уплашиха се да приемат покоя на дървото-сърце, също като ние със Саркан в горичката. Никой от нас не си представяше, че от Леса ще излезе нещо, което не е зло и пълно с омраза. Синовете на старейшината ме гледаха безпомощно.

— Не можете ли да изведете и него? — попита най-големият.

Трябваше да му кажа, че вече няма откъде да го изведа; той беше дървото. Бях прекалено уморена, за да го обясня добре, но все едно хората трудно щяха да разберат, даже тук, в долината. Синовете мълчаха озадачено, объркани дали да страдат или не. Накрая най-големият каза:

— Мама много му липсваше. — И всички кимнаха.

Селяните до един се притесняваха от дървото-сърце на моста, но ми имаха достатъчно доверие, за да го оставят. Оттогава то си растеше добре: корените му вече се преплитаха въодушевено с трупите на моста, сякаш щяха да го превземат. Клоните му бяха отрупани с плодове, птици и катерички. Още не бяха много смелчаците, готови да ядат от дърво-сърце, но животните вярваха на инстинкта си. Аз също вярвах на моя: набрах още десетина плодове за кошницата си и продължих с песен по дългия, прашен път към Дверник.

Малкият Антон беше излязъл със семейното стадо и се излежаваше мързеливо на тревата. Когато ме видя да изскачам ненадейно на ливадата, подскочи нервно, но общо взето хората бяха свикнали да се появявам от време на време. В началото се притеснявах да се прибирам вкъщи заради всичко, което се бе случило, но след онзи кошмарен ден се чувствах толкова уморена и самотна, и гневна, и тъжна едновременно, оплела в себе си скръбта на Кралицата на Леса и своята собствена, че след като приключих с прочистването на Заточек, без да мисля, краката сами ме понесоха към къщи. Майка ми ме погледна на вратата и не каза нищо, само ме сложи да спя. Седна до мен и ме гали по косата, и ми пя, докато заспах.

На следващия ден, когато излязох на селския мегдан, за да говоря с Данка и да й разкажа накратко какво се е случило, пък и да нагледам Венса, Йежи и Кристина, всички около мен изглеждаха нервни. Аз обаче още бях уморена и не бях в настроение да се занимавам с това, така че просто не им обръщах внимание. След известно време, като видяха, че нищо не подпалвам и не се превръщам в звяр, се успокоиха. Научих, че трябва да помагам на хората да свикнат с мен. Сега се стараех редовно да се отбивам в селата — по едно всяка събота.

Саркан така и не се върна. Не знаех дали някога ще се върне. През четвърта или пета ръка чух, че още е в столицата и оправя нещата, но не ми беше писал. Никога не ни е трябвал господар, за да урежда споровете ни — старейшините се справяха сами, а и Лесът не представляваше такава опасност, както преди, но все пак имаше неща, заради които селата се нуждаеха от магьосник, стига да се намереше такъв. Затова ги обикалях едно по едно. Направих заклинание на сигналните огньове, така че ако ги запалят, в къщичката ми да светне свещ, която да ми каже къде съм им нужна.

Днес обаче не идвах по работа. Махнах на Антон и продължих към селото. На площада бяха изнесени маси с бели покривки, отрупани с храна. По средата имаше място за танци. Майка ми беше тук и заедно с двете големи дъщери на Венса редяха подноси със задушени гъби. Изтичах и я целунах, а тя сложи ръце на бузите ми и приглади разрошената ми коса, усмихвайки се с цяло лице.

— Виж се само — каза тя, като извади дълга, сребриста клонка и няколко изсъхнали кафяви листа от косата ми. — Можеше и да се обуеш. Заслужаваш да те пратя да се измиеш и да седнеш мирно в ъгъла.

Босите ми крака бяха покрити с прах до колената, но тя само весело се засмя. Баща ми пък докара цяла каруца дърва за огъня вечерта.

— Ще се измия, преди да седнем на масата — обещах аз, като си откраднах една гъбка, и отидох при Венса в дома й. Тя беше по-добре, но въпреки това прекарваше повечето време, седнала на стол до прозореца; само понякога шиеше по малко. Каша й беше писала, но сдържано, изкуствено писмо. Прочетох й го и където можех, го смекчих. Венса слушаше мълчаливо. Мисля, че изпитваше тайна вина в отговор на тайното негодувание на Каша: майка, която се бе предала на ненужна съдба. И нейното изцеление щеше да продължи дълго, ако изобщо се случеше. Все пак ми позволи да я убедя да дойде с мен на площада и я видях да сяда на масите при дъщерите си.