Линая отиде при тях. Очите й бяха влажни; лъщяха като зелени листа след дъжд. Кралицата на Леса се обърна към нея и усмихната протегна ръце.
— Не плачи — каза тя; гласът й се смееше като поток. — Не заминавам далеч. Кулата е в края на долината.
Сестрата не отговори. Само я целуна по бузата и пусна ръцете й.
Кралят и Кралицата на Леса си тръгнаха заедно, а хората от кулата ги последваха. Горските хора се отдалечиха тихо между дърветата. Линая въздъхна меко, като вятър в короните на дърветата. Отново бяхме сами, застанали на зелената могила. Тя се обърна към мен.
— Нашите хора дълго живяха сами тук — каза тя, а аз се почудих какво ли означава „дълго“ за едно дърво. Хиляда години, две хиляди, десет хиляди? Безброй поколения, с всяко от които корените проникват все по-дълбоко. — Започнахме да забравяме как да бъдем хора. Малко по малко се отдалечавахме. Когато дойде кралят-магьосник със своите хора, сестра ми ги допусна в долината. Мислеше, че ще ни научат да си спомняме. Мислеше, че можем да се възобновим и на свой ред да ги научим; да си дарим живот едни на други. Но те се страхуваха. Искаха да живеят, искаха да станат по-силни, но не искаха да се променят. Научиха не каквото трябваше.
Докато тя говореше, край нас минаваха години, размазани като дъжд, сиви, меки, трупащи се една върху друга. Отново стана лято — друго лято след много време, и горските хора отново се появиха между дърветата.
Много от тях се движеха бавно, някак уморено. Някои бяха ранени, с почернели ръце, а един мъж куцаше на крак, който напомняше на непохватно разсечена цепеница. Други двама му помагаха да върви. Стори ми се, че кракът му отново пораства.
Имаше родители c деца, а една жена носеше бебе в ръце. Далеч на запад във въздуха се вдигаше тънък стълб от черен дим.
Горските хора събираха плодове от дърветата-сърца и си правеха чаши от паднали листа и кора, също като нас с Каша като деца, когато се преструвахме, че пием чай в гората. Те си наливаха бистра вода от езерцето и се пръсваха в горичката. Разхождаха се сами или по двама, някои по трима. Гледах ги и очите ми се пълнеха със сълзи, без да знам защо. Някои се спираха на открити места, където грееше слънце. Ядяха плодовете, пиеха водата. Една майка сдъвка парченце плод и пъхна малко в устата на бебето си, а после му даде да отпие от чашата й.
Променяха се. Краката им растяха, пръстите им се удължаваха и впиваха в земята. Телата им се разтягаха, ръцете им се вдигаха към слънцето. Дрехите им падаха сред окапали листа и изсъхнала трева. Най-бързо се променяха децата: те изведнъж се превръщаха във високи, сиви стволове с широко разперени клони, отрупани с бели цветя и сребристи листа, сякаш целият им живот изтичаше на един дъх.
Линая слезе от могилата и отиде при тях. Някои — ранените и старите — се бореха, застинали насред промяната. Бебето се бе променило — красиво, сияйно дърво, окичено с цветове. Майката обаче коленичеше сгърчена, трепереща до ствола му, обгърнала го с ръце; чашата й беше разлята, а по лицето й беше изписана сляпа агония. Линая я докосна нежно по рамото. Помогна й да стане и да се отдалечи от дървото на бебето си. После я погали по главата, даде й плод и вода от собствената си чаша, а накрая й запя със странния си, дълбок глас. Майката стоеше с наведена глава и от очите й капеха сълзи. Ненадейно вдигна лице към слънцето и порасна, изчезна.
Линая помогна и на последните непроменени — даваше им да пият от чашата й, пъхаше парченца плод в устата им. Галеше ги по кората и им пееше магичната си песен, за да изминат останалата част от пътя. От някои ставаха малки, разкривени дървета, а най-старите се превърнаха в тънки фиданки. Гората се изпълни с дървета-сърца. Остана само Линая.
Тя се върна при езерото.
— Защо? — попитах безпомощно. Трябваше да знам и в същото време имах чувството, че не искам да чуя отговора; не исках да знам какво ги е тласнало към това.
Линая посочи към реката.
— Те идват — каза тя с дълбокия си глас. — Виж.
Погледнах към реката. Вместо отражението на небето видях дървени лодки, пълни с мъже, които носеха фенери, горящи факли и големи брадви. На носа на първата лодка се вееше знаме, а до него стоеше младият мъж от сватбеното тържество, само че по-възрастен и със сурово изражение на лицето. Той беше зазидал кралицата в кулата. Сега на главата му имаше корона.
— Те идват — повтори Линая. — Те предадоха сестра ми и я затвориха на място, където не можеше да расте. А сега идват за нас.
Читать дальше