Наоми Новик - Сребърна приказка

Извадих бялата торбичка и изсипах шестте сребърни монети на черното кадифе, върху което работеше.

— Това не е достатъчно, за да си купиш нещо от тук — каза делово той, почти без да погледне и се приготви да се върне към работата си, но после се намръщи леко и пак се обърна. Взе една от монетите и я разгледа отблизо, обърна я между пръстите си и я потърка, а после я остави и ме погледна:

— Откъде ги имаш?

— Идват от Старик, ако искаш, вярвай — отговорих аз. — Можеш ли да направиш нещо от тях, гривна или пръстен?

— Мога да ги купя от теб — предложи той.

— Не, благодаря — казах аз.

— Да ги направиш на пръстен, ще ти струва две злоти — каза той. — Другата възможност е аз да ги купя за пет.

Сърцето ми подскочи от радост: щом беше готов да ги купи за пет, значи мислеше, че може да продаде за повече нещото, което ще направи от тях. Но не се опитах да се пазаря за цената.

— Аз трябва да върна на Старик шест златни монети. Затова мога да ти платя една злота, за да ми направиш пръстен, или, ако ти харесва повече, можеш да продадеш каквото направиш и да делим полученото, като приспаднем дължимото на Старик.

Всъщност това беше целта ми. Сигурна бях, че Исак може да продаде един накит по-добре от мен.

— Аз съм Мирием, братовчедка на Басия — прибавих. Бях запазила тази подробност за накрая.

— О-о… — каза той, погледна пак шестте монети и ги разтърка между пръстите си; после се съгласи.

Седнах на едно столче зад тезгяха, а той се захвана за работа. Стопи монетите в малка нажежена пещ, обща за бижутерите по средата на дюкяните им, а после изля течното сребро в дебела, желязна форма. Когато среброто поизстина, той го извади с кожените си ръкавици и гравира отгоре красив мотив с листа и клонки по него.

Не му отне много време: среброто се разтопи лесно, изстина лесно и с тънкия връх на гравьорския му нож се работеше лесно. Когато свърши, той постави пръстена на черното кадифе и известно време двамата мълчаливо го разглеждахме. Мотивът по някакъв странен начин се движеше и променяше: привличаше погледа, задържаше го и излъчваше студ, въпреки обедното слънце.

— Херцогът ще го купи — каза Исак и изпрати чирака си бързо да отиде в града.

Момчето се върна с висок, внушителен слуга, облечен с кадифени дрехи със златни ширити. С всеки дребен жест този човек показваше колко му е досадно да се откъсва от важната си работа, която кой знае каква беше, но дори и той престана да прави фасони, когато видя пръстена и го сложи на дланта си.

Той на място брои десет злоти за пръстена. Отнесе го в затворена кутия, която държеше с две ръце. Двамата с Исак имахме десет жълтици пред себе си, но седяхме и гледахме как слугата си отива, сякаш пръстенът, дори и от затворената кутия, все така приковаваше погледите ни. Човекът все повече се отдалечаваше по оживената улица на пазара, но аз продължавах ясно да го различавам сред тълпата. Накрая той мина през портите на квартала и изчезна, а ние бяхме свободни да разглеждаме наградата си — десетте жълтици, в които бяхме превърнали среброто на Старик.

Пуснах шест жълтици в малката кожена кесия. Исак задържа две — които щяха да му помогнат да плати добра цена за булката, — а аз взех последните две, занесох ги в къщата на дядо ми и гордо му ги дадох да ги сложи при останалите жълтици в банката. Той се усмихна със своята сдържана, пълна със задоволство усмивка, и ме потупа с пръст по челото.

— Браво на моето умно момиче — каза той, а аз му отвърнах със същата сдържана и пълна със задоволство усмивка.

— Не е нужно да тръгваш толкова късно — каза баба ми малко укорително, когато след обеда си приготвях завивките за шейната: беше петък.

— Ще стигна преди залез-слънце, ако пътуваме бързо — казах аз. — Освен това ще кара Олег, а не аз.

Бях накарала Олег да ме чака една нощ, срещу което щях да му опростя следващата вноска; така беше по-евтино, отколкото да плащам на колар от Висня да ме кара до къщи. Олег преспа в конюшнята на дядо ми с коня си, но нямаше да иска да остане още, ако не му платя допълнително, а утре нямаше да можем да тръгнем преди залез-слънце. Както и да е, Старик не спазваха Шабат, а аз не бях сигурна как точно трябваше да им върна парите в новия им вид. Помислих си, че сигурно трябва да ги оставя на входа на къщата ни, а те да си ги вземат оттам.

— Тя ще стигне навреме — каза категорично дядо ми, с което разговорът приключи, и аз скочих в шейната на Олег.

Пътувахме бързо по твърдо заледения сняг — конят тичаше, необременен от друг товар, освен моето тегло. Под дърветата стана тъмно, но слънцето още не беше залязло и вече се приближавахме към къщи. Надявах се, че скоро ще пристигнем, но изведнъж конят забави ход, после тръгна още по-бавно и накрая спря. Застана неподвижно, наостри тревожно уши, а от ноздрите му излизаше топъл въздух. Помислих си, че може би му беше нужна малка почивка, но Олег не му беше казал нищо и не го подкани да тръгва.