Наоми Новик - Сребърна приказка

— Защо спряхме? — попитах аз накрая.

Олег не отговори нищо: беше се отпуснал на седалката и изглежда беше заспал. Откъм гърба ми се надигна леден вятър, промъкна се с шепот през пролуките на шейната, влезе под завивките и проникна под кожата ми. По снега се появиха сини сенки от някаква бледа лампа зад гърба ми, и докато дъхът ми се издигаше около лицето ми, снегът изпука: някакво голямо същество се приближаваше към шейната. Преглътнах и се загърнах плътно с наметката си, а после събрах целия леденостуден кураж, който притежавах, и се обърнах.

Старик не изглеждаше толкова ужасен в първия момент; точно това го правеше наистина ужасен. Но докато продължавах да го гледам, лицето му се превърна в нещо нечовешко, изградено от лед и стъкло, а очите му заприличаха на сребърни ножове. Той беше голобрад като момче, но имаше лице на възрастен мъж; беше висок, прекалено висок, когато се приближи и се надвеси над мен като мраморна статуя от площада във Висня, по-голяма от човешки ръст. Бялата му коса беше сплетена в дълги плитки. Дрехите му, също като кесията, бяха направени от същата неестествено бяла кожа. Той яздеше елен, по-голям от впрегатен кон, чиито рога се извиваха дванайсет пъти и завършваха с прозрачни стъклени капки, а когато извади език, за да оближе муцуната си, показа остри вълчи зъби.

Имах желание да потреперя и да се сниша. Вместо това с една ръка загърнах кожената си наметка, за да се предпазя от студа, който лъхаше от него, а с другата му подадох кесията, когато се приближи до шейната.

Той спря, застана с профил към мен и ме изгледа като птица отстрани с едното си сребърно синьо око. Протегна облечената си с ръкавица ръка, взе кесията, отвори я, изсипа шестте жълтици на дланта си и в тишината се чу звън. Монетите изглеждаха по различен начин в неговата ръка — излъчваха топла, слънчева светлина на фона на неестествения студ на ръкавицата му. Той ги погледна. Изглеждаше учуден и странно разочарован, като че ли съжаляваше, че съм успяла. Изсипа ги обратно в кесията, дръпна шнурчето и затвори златната светлина, сякаш затваряше слънчев лъч. После торбичката изчезна под дългото му наметало.

Зад него през дърветата блестеше широкият път на Старик. Той обърна елена си по него, без да каже нито дума, и отнесе шестте златни монети, които бях изкарала с труда и страха си, сякаш му се полагаха. Обзе ме гняв.

— Следващия път ще ми трябва повече време, ако иска да обръщам още такива монети — извиках аз след него в дълбоката ледена тишина, която ни обграждаше като мехур.

Той обърна глава и ме изгледа, учуден, че се осмелявам да му говоря, а после еленът със заострените рога стъпи на пътя и него вече го нямаше; Олег излезе от вцепенението си, подкара коня и пак се понесохме по пътя. Отпуснах се на одеялата и започнах да треперя, сякаш въздухът изведнъж беше станал много по-студен; върховете на пръстите ми, с които бях държала кесията, бяха изтръпнали. Свалих ръкавицата и пъхнах ръка под мишницата си, за да я стопля, като потреперих, когато докосна кожата ми. Пухкав сняг се сипеше около нас до края на пътуването ни.

Забелязах сребърния пръстен на ръката на баща ми, докато пръстът му на равни интервали нервно почукваше по чашата. Канеше ме официално на вечеря веднъж седмично; за да подобри маниерите ми в изискана компания, твърдеше той. Маниерите ми нямаха нужда от подобряване — Магрета се беше погрижила за това, — но каквито и да бяха истинските подбуди на баща ми, той в никакъв случай не правеше това за удоволствие. Недоволен беше от мен всеки път, когато ме видеше, сякаш се беше надявал, че ще съм станала по-красива, по-умна, по-чаровна. Уви, не. Но аз бях единственото му достатъчно голямо дете, с което да се занимава, тъй като природените ми братя бяха все още невръстни деца, а баща ми не можеше да понася нещо, което притежава, да бездейства.

Слизах долу на вечеря и показвах добрите си маниери, за да не създам неприятности на Магрета, но когато му гостуваше някой рицар, болярин, или по-рядко, когато на масата му седнеше някой барон, скромно навеждах очи и слушах разговорите им за армиите, данъците, границите и политиката — мимолетен поглед към широкия свят, толкова далеч от моите тесни стаи горе, колкото рая. Искаше ми се да мисля, че имам шанс един ден да живея в този свят; моята мащеха живееше в него, като усмихнато отваряше ръце и посрещаше гостите, полагаше усилия трапезата и гостоприемството й да съответстват на гордостта и заслугите им, представляваше красива, покрита със скъпоценности фигура до рамото на баща ми, когато ние гостувахме някъде или приемахме благородници с по-висок ранг. Тя извличаше истината за благосъстоянието им от техните съпруги, сестри и дъщери, а вечер баща ми слушаше сведенията и съветите й. Тя имаше влияние върху мъжа си. Надявах се един ден и аз да имам такова.