Наоми Новик - Сребърна приказка

Веднъж ми беше дал развалена бутилка, която отвън изглеждаше добре, но Мирием помириса тапата, отвори я и наоколо се разнесе дъх на гнили листа. Тя ядосано я погледна, но после ми каза да я оставя в ъгъла, отделно от другите, и да не му казвам нищо. През следващите два месеца той още два пъти ми даде развален крупник. След третия случай тя ми даде трите тапи и ме изпрати да му кажа, че три пъти е много и повече няма да приема от него крупник срещу дълга му. Затова сега ще трябва да плаща в грошове. Тогава той не ми се усмихна.

Но днес се усмихваше.

— Ела, влез да се стоплиш! — каза той, макар че вече не беше така студено по това време на деня. — Най-голямото ми момче отиде да достави на панова Людмила прясното производство. Ще донесе пари. — Дори ми наля чаша крупник. Обикновено беше приготвил парите, за да не се налага да ме кани вътре. — Значи Мирием отива във Висня за още рокли? Добра търговия върти! И е късметлия, че има момиче като теб, което може да остави да й гледа работата.

— Благодаря — казах аз учтиво, като оставих чашата с крупник. — Хубав крупник.

Чудех се дали се опитва да ме подкупи, за да приема по-малко пари. И други бяха опитвали. Не разбирах защо си мислеха, че ще приема. Ако върнех на Мирием по-малко пари и я излъжех, че нямат повече пари, тя щеше да впише по-малката цифра в книгите си и те щяха да продължават да дължат парите, които не бяха платили. Единственият начин да си спестят тези пари, беше да кажат, че аз съм ги откраднала, когато дойде време да твърдят, че дългът им е изплатен, и защо тогава те да не ме излъжат, ако аз съм им помогнала да излъжат.

— Да, тя знае какво прави — продължи Кайус. — Можеш да разчиташ на нея да си намери работливо момиче за помощничка. А ти си не само хубава, но и работлива. А, ето го Лукас.

Синът му се прибра с каса празни шишета. Беше малко по-голям от Сергей и по-нисък от него, както и от мен, но лицето му беше закръглено и по бузите му имаше месо. Той не гладуваше. Изгледа ме от главата до петите, а баща му каза:

— Лукас, дай й седем гроша за лихваря.

Лукас преброи седем гроша в ръката ми. Това беше повече, отколкото дължаха.

— Моят бизнес също върви добре — каза Кайус и приятелски ми намигна. — При това лошо време! Човек има нужда да си сгрее стомаха. Сигурно е много зле там горе във вашата ферма — добави той. — Баща ти отдавна не е идвал в града.

— Да — казах предпазливо аз. Баща ми не идваше, защото нямаше пари за алкохол.

— Заповядай — каза Кайус и ми подаде запечатана бутилка, от малките, каквито продаваше на пазара много евтино, ако му върнеш бутилката. Гледах я, но не я взимах. Не знаех за какво е; той вече ми беше платил. Но Кайус ми я тикаше в ръцете. — Подарък за баща ти. Върни бутилката, когато имаш възможност.

— Благодаря, панов Симонис — казах аз, защото така трябваше. Не исках да нося на баща си бутилка крупник, за да се напие вкъщи и да ни бие, но не виждах начин да се измъкна. Следващия път, когато Па дойдеше в града, Кайус щеше да очаква той да му благодари, а ако се разбереше, че не съм му я дала, със сигурност щеше ужасно да ме бие. Затова сложих бутилката в кошницата си.

Никой в другите къщи не ме покани на крупник. Маря, шивачката, беше единствената, която ми каза нещо, извън това, че ми даде парите.

— Значи Мирием ще донесе още рокли от Висня, така ли? — рязко попита тя. Беше ми дала само един грош. — Струва ми се, че ще бие дълъг път за една доста скъпа стока. Кой знае дали ще може да продаде повече такива рокли.

— Не знам дали ще донесе още рокли, панова — отвърнах аз.

— Е, тя, както винаги, мисли само за себе си и за никой друг — тросна се Маря и ми затвори вратата под носа.

Върнах се в къщата и извадих получените плащания. Един от длъжниците ми беше дал стара кокошка, която вече не снасяше яйца.

— Искате ли я за днес, панова Манделщам? — попитах майката на Мирием. — Мога да й извия врата и да я оскубя, ако кажете.

Тя шиеше и когато я заговорих, вдигна глава и огледа цялата стая, сякаш търсеше нещо, което беше загубила.

— Къде е Мирием? — попита тя, сякаш е забравила, а после поклати глава и каза: — О, колко съм глупава. Тя отиде във Висня да купи още рокли.

— Да, тя отиде във Висня да купи още рокли — повторих бавно аз. Нещо в тези думи ми звучеше невярно. Но, разбира се, затова беше заминала. Всички други мислеха така.

— Е, има достатъчно храна в къщата. Ще запазим пилето — каза панова Манделщам. — Сложи я при другите засега и после се върни вътре. Време е за обед.