Наоми Новик - Сребърна приказка

— Много мило е от тяхна страна да ни правят такъв подарък — каза сухо баща ми.

Разбира се, Старик никога не биха направили нищо подобно. Чували бяхме за феи, която носят дарове. И моята баба понякога ми разправяше една приказка, която беше научила от своята баба. Баба й тогава била момиче в Елкурт, град на запад. Един ден намерила кървяща лисица пред прозореца на таванската си стая, разкъсана от куче. Момичето я внесло вътре, почистило раните й и й дало вода. Лисицата излочила водата и казала с човешки глас: „Ти ме спаси и един ден аз ще ти върна услугата”, след което скочила и избягала обратно през прозореца. Момичето пораснало, станало голяма жена и имало свои деца. Един ден жената чула драскане и отворила кухненската врата. Там стояла лисицата и й казала: „Вземи цялото си семейство, всички пари, които имате в къщата, и отидете да се скриете в избата”.

Тя изпълнила нарежданията на лисицата и щом се скрили, отвън се чули гневни викове. В къщата влезли мъже и започнали да чупят и разбиват покъщнината над главите им. Въздухът се изпълнил с дим. Но кой знае как мъжете не открили вратата за избата, а димът и пожарът не проникнали вътре.

През нощта те се измъкнали от избата и видели, че къщата им, синагогата и къщите на всичките им съседи били опожарени. Взели малкото си останали вещи и бягали до края на квартала, където наели един колар да ги закара на изток. Така стигнали до Висня, където херцогът бил отворил вратите си за евреите, ако имат пари.

Но това беше история от друга страна. А за Старик не се говореха такива неща. Тук се разказваше само, че веднъж някакъв странен бял звяр влязъл в хамбара на един селянин, а на гърба му седял един ранен елф; селяните от страх внесли елфа в къщата си и почистили раните му. Когато се събудил, той извадил меча си и ги убил, после се завлякъл до коня си, яхнал го и изчезнал в гората, а кръвта му се стичала по пътя. Единствената причина, поради която хората разбрали за случилото се, била, че майката изпратила двете си малки деца да се скрият в купа сено в хамбара и им казала да не се показват, докато елфът не си отиде.

Затова знаехме, че Старик не ни бяха дали кесия със сребро от добро сърце. Не можех да се сетя защо са я оставили, но среброто беше там и блестеше на масата като съобщение, което не разбирах. После майка ми пое дълбоко въздух, погледна ме и каза с тих глас:

— Искат да го превърнеш в злато.

Баща ми седна на масата и покри лицето си с ръце, но аз знаех, че вината е моя, защото когато пътувахме през снега с шейната, дълбоко в гората говорих за превръщане на сребро в злато. Старик винаги са били алчни за злато.

— Ще вземем парите от трезора — каза майка ми. — Добре поне, че ги имаме.

— Утре ще отида пак в града — казах аз.

Но излязох навън и застанах пред къщата със стиснати ръце. Свежият сняг вече беше започнал да се заледява: условие за добро и бързо пътуване. В торбичката имаше шест сребърни монети, а аз бях оставила в банката четиринайсет златни монети при последното си гостуване. Можех да наема Олег с шейната и да се върна във Висня, да изтегля шест жълтици от банката на дядо ми и да ги дам на Старик, шест жълтици, които бях изкарала с труд, за да си купя безопасност.

Ванда излезе, завита с шала си, за да нахрани новата коза, която вчера бяхме докарали от пазара. Сергей естествено не беше дошъл в тази буря, а за нея вече беше късно да се прибере сама вкъщи. Тя ме погледна и мълчаливо отиде в хамбара, а когато се върна, внезапно ме попита:

— Ще им дадеш ли златото си?

— Не — казах аз свирепо, като говорех колкото на нея, толкова и на Старик в гората. — Те искат от мен да превърна среброто в злато и аз това и ще направя.

На другата сутрин Мирием взе кесията на Старик, отиде при Олег и го нае да я закара обратно във Висня. Не ми каза да водя книгите. Дори не ми напомни да събирам вноските. Видях как се качва на шейната и заминава, а изражението на лицето й приличаше на реката, когато замръзва. Майка й я изпрати до портата и остана там, загърната с шала си, дори когато шейната вече не се виждаше.

Но аз нямах нужда да ми се напомня. Взех кошницата и тръгнах да направя обиколката. Никой не ми се зарадва, само Кайус ми се усмихваше, както винаги, сякаш бяхме приятели, каквито не бяхме. Когато в началото започнах да работя за Мирием, той винаги плащаше в шишета с крупник. На Мирием това не й харесваше, защото той продаваше същия крупник на пазара всяка седмица, горещ от чайника през зимата, и всички го купуваха от него, а не от нея. Тя беше намерила странноприемница надолу по пътя, където го купуваха, ако имаше десет шишета, но това й създаваше много трудности и трябваше да плаща за транспорта.