Наоми Новик - Сребърна приказка

Прибрах старата кокошка в кокошарника. Погледнах дълбокия сняг зад къщата, по който сега нямаше никакви следи, и облегнатата до стената, затрупана под снега метла: метлата, която бях използвала, за да залича стъпките на Старик. Старик, който беше дошъл в къщата през нощта и беше оставил кесия със сребро на Мирием, за да го превърне в злато. Силно потреперих и се върнах вътре, за да мога отново да забравя.

След обеда, трябваше да се прибирам. Баща ми вече беше ядосан, че снощи заради бурята не бях вкъщи да му приготвя вечеря. Но аз все пак изметох пода, проверих как са пилетата и записах всичко в книгата, преди да си тръгна. През нощта бях спала на мястото, което бяха приготвили за Сергей, удобно и топло легло в голямата стая, близо до печката, където миришеше на тесто и яхния, на мед и каша. Моята къща не миришеше така. На обед майката на Мирием ми даде чаша прясно краве мляко от кофата, с която панова Гизис се беше издължила, и ми плати два сребърни гроша за два дни, въпреки че Сергей не беше идвал снощи заради бурята. Сложи ми в кошницата и вързопче с хляб, масло и яйца.

— Сергей не получи нито закуска, нито вечеря — каза тя.

Сложих си шала и бързо излязох, защото добротата й ми тежеше на ръцете.

Минах през гората и скрих вързопчето в корените на бялото дърво, после зарових сребърните грошове — един в купчето на Сергей и един в моето. След това се прибрах вкъщи. Там Степон се мъчеше да разбърка кашата, която се беше втвърдила. На лицето му имаше червено петно и се свиваше от болка, когато помръднеше. Погледна ме нещастно. Ясно беше, че снощи баща ми му беше казал да му приготви вечеря и после го беше набил, защото не знаеше как да я сготви.

— Седни да си починеш — казах му аз. — Има нещо за ядене после.

Разредих кашата с вода и после сготвих зеле. Баща ми влезе ядосан и се разкрещя още от вратата, докато събуваше ботушите си, че нямам извинение да не се прибирам, само защото завалял малко сняг, който почти веднага спрял, а лихварят ще трябва да извади още един ден от сметката, задето ме е задържал.

— Ще им кажа — отвърнах аз, бързо сложих зелето на масата, преди още да е влязъл. — Панов Симонис ми даде подарък за теб, Па.

Сложих бутилката крупник на масата. Помислих си, че сега поне тя може да ми послужи, за да избегна боя.

— Защо Кайус ще ми прави подаръци? — каза баща ми, отвори шишето и го помириса подозрително. Но скоро вече го пиеше на големи глътки и го изпи още преди да е изял зелето и кашата. Ние останалите изядохме дажбата си бързо, без да вдигаме очи.

— Ще отида да събера дърва, защото вчера не бях вкъщи — казах аз.

Па не каза да не отивам. Сергей и Степон се измъкнаха след мен. Заведох ги при бялото дърво. Разделихме си храната, а после те ми помогнаха да събера дърва. След това Сергей тръгна по пътя за града. Степон се сгуши до мен навън до купчината дърва за огрев, за да се топлим един друг, докато слушахме през процепите как баща ни високо пее.

По едно време започна да ме вика.

— Глупаво момиче, прекали вече — крещеше той и когато не му отговорих, продължи да мърмори: — Сега и огънят изгасна.

Мина доста време, докато си легна и захърка. Двамата със Степон вече бяхме премръзнали. Прибрахме се в къщата колкото можехме по-тихо, хвърлихме дърва на огъня, за да не изгасне през нощта и сложихме каша да се вари за закуска: Показах на Степон как се прави, за да знае, когато се наложи. После се промъкнахме в леглото и заспахме. На сутринта баща ми ми нанесе шест силни удара с колана си, въпреки че огънят гореше и закуската беше готова. Мисля, че ме биеше главно защото предишната вечер не бях там, за да ме бие. Но той имаше силно главоболие и беше гладен, затова Степон сложи голяма паница с димяща каша на масата. Баща ни спря да ме бие и седна да яде. Избърсах лицето си, преглътнах и седнах до него.

Беше късно, когато стигнах до Висня с шейната на Олег. Тази нощ преспах в къщата на дядо ми, а рано сутринта отидох на пазара в нашия квартал и разпитвах, докато намерих дюкянчето на Исак бижутера, онзи, за когото братовчедката ми Басия искаше да се омъжи. Той беше млад човек с очила и дебели, но сръчни пръсти, хубав, с добри зъби и кафяви очи, а брадата му беше късо подрязана, за да не му пречи в работата. Беше се навел над миниатюрна наковалня и обработваше сребърен диск с миниатюрните си инструменти. Стоях и го гледах как работи може би десетина минути. Накрая той вдигна глава и каза:

— Да? — В гласа му се долавяше лека нотка на примирение, сякаш се беше надявал да си отида, без да не го безпокоя.