Наоми Новик - Сребърна приказка

Ванда разчисти масата и си върза кърпата на главата, готвейки се да си тръгне, после спря и погледна нагоре, защото в стаята стана тъмно. Навън внезапно беше завалял сняг, и то толкова силно, че не се виждаха къщите на съседите. От другата страна пътят на Старик все още се забелязваше и по някаква причина блестеше по-ярко от снега, дори за миг ми се стори, че нещо се движи между дърветата.

— Не можеш да си тръгнеш в това време — каза майка ми. — Стой тук, докато спре да вали.

Ванда се върна и с труд затвори вратата, защото вятърът отвън много силно напираше.

Снегът обаче не спираше. Валя цял следобед, без да стихне. Когато настъпи вечерта, Ванда и баща ми излязоха навън и изчистиха снега от покрива на кокошарника, за да не се задушат пилетата. Самите ние се сгушихме вътре като пилета. Ароматът на яхния изчезна, въпреки че остатъкът от нея стоеше на печката, за да е топла, а майка ми беше сложила да пече картофи в пепелта за вечеря. Въздухът миришеше на лют студ, който разяждаше ноздрите ми, а в него нямаше нищо топло и живо, нито дори мирис на пръст или гнили листа. Опитах се да прегледам книгите, после да шия, но се отказах. Беше прекалено тъмно и светлината от свещта не стигаше по-далеч от масата.

Седяхме мълчаливо, затрупани с кожуси, шалове и одеяла. Накрая баща ми каза:

— Хайде, не трябва да сме толкова тъжни. Нека да попеем заедно.

Ванда ни слушаше как пеем и когато спряхме да си поемем дъх, рязко попита:

— Това магия ли е?

— Не, Ванда, разбира се, че не. Това е химн, възхваляващ Бог.

— О-о… — каза тя и не прибави нищо повече, след което известно време никой не пя. Накрая Ванда попита: — Значи това ще ги отблъсне, така ли?

След известно време баща ми отговори:

— Не, Ванда. Бог не ни спасява от страдания на този свят. Старик поразява както праведните, така и грешните, също като болестите и мъката.

Той ни разказа по памет историята от Книга на Йов. Не беше успокояваща, разбира се, освен ако не харесвате края, където Йов се оплаква от несправедливостта на Бог и загубата на семейството си, когато силен удар с пръчка разтресе вратата. Всички подскочихме и баща ми спря да говори. Седяхме мълчаливо и гледахме към вратата. Накрая баща ми каза рязко:

— Сергей не трябваше да идва в това време.

Той стана и отиде до вратата. Исках да извикам и да го спра; видях как Ванда се загръща още по-плътно в одеялото, а лицето й е бледо и тревожно. Тя също не мислеше, че това е брат й. Дори и баща ми не го мислеше; той взе ръжена, отиде до вратата, хвана дръжката с лявата си ръка, силно я дръпна и я отвори, като високо в дясната си ръка държеше ръжена.

Но на вратата нямаше никой. Дори и вятърът не духаше вече. Снегът беше спрял така внезапно, както беше завалял, а навън цареше обикновена нощ, само последните снежинки проблеснаха на светлината от огнището и паднаха на прага ни. Стоях изумено, а после се обърнах и погледнах през решетките на прозорците: пътят на Старик беше изчезнал.

— Какво има, Йозеф? — попита майка ми.

Баща ми все още седеше на прага и гледаше надолу. Отметнах одеялата, скочих и отидох до него. Вече дори не беше студено; шалът ми беше достатъчен. Но пътеката към къщата беше покрита със сняг до колене, сняг имаше дори под стряхата и на каменните стъпала. Следите от разцепени копита тръгваха от задния двор и обикаляха къщата, а чифт островърхи ботуши бяха оставили отпечатъци в свежия сняг пред вратата. На стъпалото пред входа стоеше малка кесия от бяла кожа.

Баща ми се огледа. Сега съседите ни се виждаха: всички къщи бяха заприличали на бели гъби, а изпод натежалите от сняг стрехи надничаха озарени с жълта светлина прозорци. На пътя нямаше жива душа. Забелязах движение в един от прозорците — детска ръка описа пълен кръг по замръзналото стъкло. Баща ми бързо се наведе и взе кожената кесия. Внесе я вътре, а аз затворих вратата след него.

Той сложи кесията на масата. Всички се събрахме около нея и я гледахме сякаш беше жив въглен, който всеки миг може да запали къщата. Беше направена от кожа, бяла кожа, но не боядисана по обикновените начини за боядисване, които са ми известни: изглеждаше така, сякаш винаги е била бяла. Нямаше шевове или спойки по нея. Накрая, след като никой друг не посегна да я пипне, аз дръпнах бялата копринена връв, отворих я и изсипах от нея шест сребърни монети. Шест малки сребърни монети, плоски, тънки и идеално кръгли, се търкулнаха на масата и звъннаха като звънчета. Къщата ни беше огряна от огъня и топла, но монетите светеха със студена светлина, сякаш ги осветяваше Луната.