Джим Батчер - Фурията на курсора

— Ето, виждаш ли? — каза той с гордост: — Ти направи всичко сам.

Тави наведе глава, опитвайки се да си поеме дъх.

— Но все още не разбирам принципа на работа на колелетата.

— Той се заключава в това да концентрираш силата в една точка — отговори Магнус. — Ти издърпа четиридесет фута въже, за да придвижиш „ръката“ само с пет.

— Мога да броя — отвърна Тави. — Просто… това е практически невъзможно. Дори на чичо ми щеше да е трудно да премести това нещо, а той е силен призовател на земя.

— Нашите предци са знаели работата си — промърмори Магнус. — Ех, само ако Ларус можеше да види това. Щеше да се пръсне на място с пяна на уста. Хайде, младежо, помогни ми със снаряда.

Тави и Магнус заедно изтърколиха и вдигнаха камък, тежащ около петдесет фунта, поставиха го в дупката в края на „ръката“ на механизма и отстъпиха назад.

— Може би все пак трябваше да използваме поне няколко професионално изработени детайла?

— Никога, абсолютно никога — изфуча Магнус. — Ако използваме дори един детайл, произведен с помощта на фурии, ще трябва да започнем отначало, но вече без него, в противен случай Ларус и подобните му ще ни направят на пух и прах, основавайки се само на този факт. Не, момчето ми, всичко трябва да бъде направено така, както са го правили римляните и Апия.

Тави изсумтя. Намираха се сред руините на древен град. Построен някога като венец на древна планина, с течение на времето той се беше смалил до размера на голям хълм, а всичко наоколо беше направено от камък. Стените, оцелели от няколкото десетки сгради, с времето се бяха превърнали в неравни камъни и отломки, разпръснати около тях. Трева и дървета растяха сред разрушени къщи и стари градски стени. Вятърът пееше безкрайна, тиха и тъжна песен сред камъните. Елени тихо пристъпваха по улиците, така разрушени, че да разбереш, че са направени от човек можеше само като ги гледаш отдалеч, и се криеха сред стените по време на редките бури. Птици гнездяха върху останки от статуи, оказали се безпомощни пред времето.

Камъните, използвани за разрушените в момента апийски конструкции, нямаха извитите арки и точните ъгли, характерни за работата на фуриите, а бяха изградени на части, от по-малки камъни, върху които се виждаха следи от инструментите, използвани в древността, и съдейки по текстовете, издълбани върху намерените от Магнус под руините камъни, се наричаха „кариери“. Друго изображение, очевидно принадлежащо на римляните и останало за всичките тези години незасегнато от влиянието на природата в тишината на пещерите, показваше на Магнус и Тави използването на военни машини в битка с враг, наподобяващ на рогат великан.

В крайна сметка всичко, което Тави видя и проучи, показваше кристално ясно, че предците на алеранците, какъвто беше и самият той, не са владеели фурии в никаква степен. Този факт беше толкова очевиден, че на Тави му се искаше да крещи от досада всеки път, когато си спомняше така наречените „учени“ от рода на маестро Ларус в Академията, които небрежно отхвърлиха неговото твърдение, без дори да си направят труда да проверят доказателствата.

Точно затова Магнус настояваше да използват само грубия и неефективен ръчен труд за всяка стъпка при създаването на военната машина. Искаше да няма никаква възможност за оспорване на факта, че подобни неща могат да се създават без използване на фурии.

— Разбирам защо трябва да правим всичко именно по този начин, сър. Но римляните са били много по-опитни от нас. Сигурен ли сте, че това ще работи?

— О — отвърна Магнус, — сигурен съм дотолкова, доколкото това изобщо е възможно. Сглобката този път е по-сигурна, напречната греда е по-дебела. Като цяло изглежда много по-стабилна от предишния образец.

Всъщност предишният механизъм се разлетя на парчета в момента, в който го пуснаха. Сегашният модел, пети поред, беше значително по-здрав.

— И това означава, че ако избухне, ще има повече отломки. И ще са по-тежки.

Те се спогледаха. После Магнус изсумтя и завърза края на дълго въже към лоста, който държеше издърпаната назад „ръка“. Отдръпнаха се на около двайсет крачки.

— Давай — каза Магнус, протягайки въжето към Тави, — аз свърших своята работа.

Тави предпазливо го взе и изведнъж разбра, че се усмихва.

— Кайтай щеше да иска да види това. Готов ли сте?

Магнус се ухили като луд.

— Готов!

Тави дръпна въжето. Лостът с трясък се освободи. Механизмът застана на задните си крака, ръката се изви във въздуха и изпрати снаряда в небето по стръмна дъга. Той събори няколко камъка от върха на полуразрушена стена, прескочи хълма и изчезна от поглед.