Джим Батчер - Фурията на курсора

— Да, господин Улус. Моля да ме извините. Просто разтривах пръсти.

— Ще ги разтриваш на бесилката, ако още веднъж те хвана да безделничиш! — отвърна Улус и се отправи към шкафа с мръсните чаши и евтиния ром. Миг по-късно той вече се беше съсредоточил да направи чашите още по-мръсни, а ромът — още по-евтин, също както и през всички предишни дни, докато Ерен се потеше над нескончаемите счетоводни книги.

След известно време в стаята влезе човек. Не беше едър, но имаше същия този вид на мършав, очукан мъж, който Ерен асоциираше с пиратите, които тероризират търговските кораби, а след това се крият в безбройните уединени кътчета на Залезните острови. Дрехите му говореха за продължително излагане на сол, вятър и слънце, освен това носеше като трофеи несъчетаващи се дрънкулки — неизменен атрибут на успешния пират.

И още… Ерен се намръщи и не вдигна поглед от книгата. Като цяло мъжът не приличаше на пират. Повечето от тях външно са немарливи, недисциплинирани и с лоши маниери. А този мъж изглеждаше предпазлив и здравомислещ. Движеше се като професионален боец, напълно отпуснат и сдържан. Ерен разсъди, че той все пак не е пират, а по-скоро наемен убиец, който продава смърт за злато, ако цената е подходяща.

Улус се изправи на крака и се олюля на пети, опитвайки да запази равновесие.

— Сър… — започна той, — добре дошли в Уестмистън. Казвам се Улус и съм старши ръководител на търгов…

— Ти си прекупвач на крадени стоки — тихо каза мъжът.

Улус демонстративно „зяпна“, което, впрочем, не би убедило дори дете.

— Добри ми господине! — възкликна той. — Не знам откъде сте чули тази клевета, но…

Мъжът леко наклони глава и внимателно погледна Улус. Господарят на Ерен, разбира се, беше пиян като пън, но не чак толкова пиян или глупав, че да не забележи опасността, святкаща в очите на човека. Затова млъкна и нервно преглътна.

— Ти си прекупвач на крадени стоки — продължи непознатият със същия тих глас. — Аз съм капитан Демос. Имам стока, от която искам да се отърва.

— Разбира се — каза Улус, преглъщайки думите. — Донесете всичко тук, ще се радвам да ви предложа честна цена.

— Не се притеснявам, че ще бъда излъган — отговори мъжът. После извади лист хартия от джоба си и го хвърли в краката на Улус.

— Ето списък. Ще продаваш по моята цена или ще си доплатиш до нея, преди да се върна. Имаш три седмици. Като награда ще получиш една десета от сумата. Излъжеш ли ме дори с една медна — ще ти прережа гърлото.

— Разбрах — преглътна Улус.

— Така си и помислих — отвърна мъжът.

Улус взе списъка и го прочете. Намръщи се.

— Капитане — каза той предпазливо. — По на изток ще получите по-добра цена за всичко това.

— Не плавам на изток — каза мъжът.

Ерен въздъхна и натопи перото, като се съсредоточи върху това да изглежда отегчен, жалък и мрачен, с цел да скрие внезапното си вълнение и интерес. Уестмистън беше най-западното човешко населено място на Залезните острови. Единствената цивилизация по-нататък на запад беше цивилизацията на канимите. Тяхното главно търговско пристанище беше на десет дни плаване от Уестмистън и на единадесет обратно, като се вземе предвид кое време на годината е сега.

Три седмици.

Капитан Демос караше нещо на канимите.

— Хайде — каза капитан Демос. — Вземи роба си и товарна количка. Отплавам след час.

Тави дърпаше въжето с всички сили, докато не осъзна, че гърбът му е на път да се прекърши от напъването.

— По-бързо! — изръмжа през зъби.

— Не бива да бързаш, ако наистина искаш да научиш нещо, момчето ми — отвърна старецът, коленичил до пусковия механизъм с лост в ръце. Магнус леко се наклони над механизма, изсумтя и с металическо стържене пъхна лоста в пусковото устройство.

— Изследванията са същността на Академията.

Пот на ручеи се стичаше по тялото на Тави.

— Ако сега не го сложите този лост, ръката ми може да се изплъзне и случайно да ви метне през цялата долина — изръмжа той.

— Търпение, момчето ми. По-добре да се отдръпна по-далече. Този ще се счупи, също като предишния.

Той изсумтя.

— Ето, всичко е готово. Бързай бавно — далече ще стигнеш.

Тави започна постепенно да отпуска въжето, въпреки че ръцете му плачеха за незабавна почивка. Дългите дървени „ръце“ на механизма трепнаха, но отново се огънаха, готови всеки момент да започнат да действат. Въжетата, свързващи няколкото въртящи се колела, които Магнус беше направил, се отпуснаха на земята.