Джим Батчер - Фурията на курсора

Магнус изпусна триумфално възклицание и започна да танцува, размахвайки ръце.

— Ха! Работи! Да! Е, кой сега ще ме нарече луд?

Тави нервно се засмя и искаше да попита Магнус какъв според него е обхватът на снаряда, но изведнъж чу нещо и завъртя глава в търсене на източника на звука.

Някъде от другата страна на хълма някой крещеше проклятия, които се издигаха в сутрешното пролетно небе.

— Маестро — започна Тави. Но преди да успее да продължи, същият камък, който те току-що бяха изпратили от другата страна на хълма, се извиси във въздуха и се устреми към тях.

— Маестро! — изкрещя Тави. После сграбчи Магнус за края на туниката му и го дръпна далеч от механизма.

Камъкът прелетя на няколко инча от тях и пръсна устройството на малки парчета. Дървото се счупи и разпръсна, металът изстена. Осколки се разлетяха във всички посоки и Тави усети рязка болка, когато парче камък с големина на юмрук удари ръката му с такава сила, че тя за момент изтръпна. Тави прикри с тяло стария мършав маестро от летящите отломки и извика:

— Залегнете!

Преди Магнус да падне на земята, Тави извади от пояса прашка и тежко оловно топче. В това време конникът вече заобикаляше хълма с меч в ръка, а проклятията му ставаха все по-гръмки. Тави опъна прашката, но миг преди да стреля я отпусна и прихвана със свободната ръка.

— Антилар Максимус! — извика той. — Макс! Това съм аз!

Ездачът дръпна юздите на коня си толкова силно, че горкото животно едва не счупи гърдите си със собствената си муцуна. Конят продължи да се движи още известно време по рохката земя на мястото на разкопките, но накрая все пак спря, вдигайки във въздуха облак прах.

— Тави! — изрева младият ездач. В гласа му звучеше едновременно и радост, и гняв. — Какво, враните да те вземат, правиш? Ти ли хвърли този камък?

— Може и така да се каже — отговори Тави.

— Ах, ти! Нима най-накрая си усвоил някои от най-простите земни призовавания?

— По-добре — каза Тави. — Ние си имаме римска военна машина.

Обърна се, огледа останките и направи гримаса.

— Имахме — поправи се сам.

Макс отвори и затвори уста. Той беше млад мъж, в разцвета на силите си, висок и силен. Имаше волева брадичка, чупен на няколко пъти нос, сиви вълчи очи и макар че трудно можеше да се нарече красив, чертите на Макс бяха твърди, силни и посвоему привлекателни.

Той прибра оръжието в ножницата и скочи на земята.

— Римски? Това са онези хора, които не са имали фурии, като теб?

— Наричали са се римляни — поправи го Тави. — Римски се наричат нещата, които римляните са създавали. И да. Изненадан съм обаче, че си спомняш това.

— Не ме обвинявай. Направих всичко възможно, за да го предотвратя, но изглежда, че някои от лекциите са оставили следа в главата ми — каза Макс и намигна на Тави. — Беше близо до това да ми отнесеш главата с тази прашка. Паднах от коня. Това не ми се беше случвало откакто…

— Откакто за последен път се напи — прекъсна го Тави, усмихна се и протегна ръка.

Здравенякът изсумтя и крепко се ръкува с Тави.

— Фурии, Калдерон. Ти продължаваш да растеш. Вече си колкото мен. Прекалено си възрастен, за да растеш с такива темпове.

— Трябва да наваксвам пропуснатото — отговори Тави. — Макс, познаваш ли маестро Магнус?

Старецът стана от земята, изтупа праха от туниката и се намръщи.

— И този умствено изостанал е син на Антилус Рокус?

Макс се обърна към маестрото и за изненада на Тави се изчерви така, че се виждаше дори на загорялата му кожа.

— Сър — каза Макс, скланяйки неловко глава. — Вие сте един от онези хора, за които баща ми заповяда при среща да им предавам най-добрите му пожелания.

Магнус изненадано вдигна сивите си вежди.

Макс погледна останките на машината.

— О. И много съжалявам за вашето ъ-ъ… вашето римско нещо.

— Това беше военна машина — изплю Магнус. — Римска военна машина. Пещерните картини, които открихме, я наричат „тласкач“. Въпреки че, трябва да призная, е възможно известно объркване, тъй като някои от ранните текстове използват същата дума и за да опишат войниците от техните легиони… — Магнус поклати глава. — А аз отново се увлякох, моля да ме извините.

Старецът погледна съсипаното устройство и въздъхна.

— Кога за последен път разговаря с баща си, Максимус?

— Около седмица преди да избягам и да се присъединя към легионите, сър — отговори Макс. — Тоест преди около осем години.

Изпръхтяването на Магнус отразяваше степента му на възмущение.