Джим Батчер - Фурията на курсора

Скритият от праха призовател се олюля, направи крачка встрани и посегна към колчана на рамото си. Но преди да успее да направи още един изстрел, коленете му сякаш сами се огънаха и той се свлече на земята в безформена маса.

На няколко ярда северно се чуваше звук от удар на стомана в стомана, след това се раздаде шумна експлозия. Прозвуча кратък човешки вик, който беше прекъснат насилствено.

— Макс? — извика Тави.

— Готово! — отзова се Макс. — Флангът?

Тави въздъхна облекчено, когато чу гласа на приятеля си.

— Готово — отговори той.

Маестро Магнус протегна ръце и ги погледна. Те силно трепереха. Той приседна много бавно, въпреки че краката му трепереха не по-малко, след което въздъхна, притискайки ръце към гърдите си.

— Днес научих нещо, момчето ми — каза той със слаб глас.

— Сър?

— Разбрах, че съм твърде стар за подобни неща.

Макс заобиколи ъгъла на най-близката развалина и се насочи към неподвижната фигура на третия мъж. Кръв аленееше по неговия меч. Макс за миг приклекна при него, избърса меча в туниката му и го пъхна в ножницата, докато се връщаше при Тави и Магнус.

— Мъртъв — докладва кратко.

— Останалите? — попита Магнус.

Макс мрачно се усмихна:

— Също.

— Врани — въздъхна Тави. — Трябваше да оставим поне един жив, труповете нищо няма да ни кажат.

— Бандити? — предположи Магнус.

— С такава екипировка? — вдигна вежди Макс и поклати глава. — Не знам за третия, но тези двамата бяха добри като рицарите на земята, които веднъж видях. Имах късмета, че се разсеяха в опит да се скрият и успях да направя два изстрела. Толкова добре подготвени хора няма смисъл да бъдат бандити, могат да получат много повече, служейки в кой да е легион.

Той се обърна и погледна трупа в праха.

— По дяволите, какво си направил с него, Калдерон?

Тави вдигна ръката, в която все още стискаше прашката.

— Шегуваш се.

— Израснал съм с нея — каза Тави. — Убих голям слайв, за да спася едно чичово агънце, когато бях на шест. Два планински вълка, леопард. Веднъж изплаших овцерез. Не съм я използвал, откакто навърших тринайсет или там някъде, но си припомних, за да ловувам дивеч за маестрото и себе си.

Макс изсумтя.

— Никога не си говорил за това.

— Гражданите не използват прашки. Аз имам достатъчно проблеми в Академията и без всички да знаят колко съм добър в използването на оръжия за селяндури.

— Добре направено — каза Макс. — За оръжие на селяндур.

— Наистина — каза възстановилият дишането Магнус. — Отличен изстрел, трябва да призная.

Тави уморено кимна.

— Благодаря.

Погледна кървящия си пръст, който беше започнал да набъбва и да пулсира.

— Врани, Калдерон! — възкликна Макс. — Колко пъти съм ти казвал да спреш да си гризеш ноктите?

Тави направи гримаса на Макс и извади кърпа.

— Помогни ми, ето.

— Защо? Явно не се грижиш много добре за тези, които имаш.

Тави вдигна вежди.

Макс се ухили и върза кърпата около пръста на Тави.

— Просто да го предпази от замърсяване и да спре кръвта. Веднага след това ми намерете ведро с вода и ще мога да затворя раната.

— Не сега.

Тави стана на крака и се насочи към телата на стрелците.

— Хайде, помогнете ми. Може би имат нещо, което да ни подскаже кои са.

— Не се притеснявай — каза Макс и примигна към точка в далечината. Гласът му стана по-тих. — Ще трябва цяла седмица, за да намерим всички парчета.

Тави преглътна и кимна в отговор. После направи няколко крачки и погледна човека, когото беше убил.

Неговото топче го беше уцелило точно между очите с такава сила, че му беше счупило черепа. Бялото на оцъклените му очи се беше наляло с кръв. От носа течеше тънка струйка.

Изглеждаше по-млад, отколкото Тави очакваше, не по-възрастен от самия него.

И Тави го уби.

Уби човек.

Той усети привкус на жлъч в устата и отмести поглед, борейки се с внезапния пристъп на гадене, който заплашваше да изхвърли съдържанието на стомаха му право върху ботушите. Борбата се оказа обречена; накрая трябваше да се отдалечи няколко крачки и да повърне. След известно време успя да се успокои. Заключи чувството на отвращение и вина в най-далечния ъгъл на ума си, върна се до трупа и старателно го претърси. Той се съсредоточи върху тази задача, изключвайки се от всичко останало.

Не смееше дори да мисли за това, което току-що беше направил. В стомаха му не беше останало нищо, което би могло да тръгне към гърлото.

Приключи и се насочи към маестрото и Макс, полагайки усилие да не хукне.