Джим Батчер - Фурията на капитана

Но те също така бяха врагове. Последните две години го научиха, че колкото и да е опитна армията или колкото и да е надарен командирът, изходът от войната винаги се свежда до една неизменна константа: смърт.

Повече от четири хиляди алеранци трябваше да умрат и то да умрат ужасно, въпреки че изобщо не трябваше да са там. Тави не можеше да допусне такава изкусителна мишена като уязвима колона канимски воини да си отиде, дори ако единственият начин да ги убие е да унищожи странния легион с тях, които и да бяха те.

Дългът му беше пределно ясен.

Четири хиляди алеранци. Той трябваше да убие повече от четири хиляди сънародници-алеранци.

— Кървави врани — прошепна тихо.

Тави потисна внезапното желание да зареже всичко, когато вдигна ръка и започна да подава сигнала, който щеше да тръгне по линията на легионерите, заповядвайки на неговите хора да започнат атаката.

Но преди да успее да вдигне ръка, за да подаде сигнал, Тави изпита странно, неоснователно слабо усещане на шок и изненада. За миг той се замисли, преди да осъзнае, че емоциите не са негови. Той ги усещаше много смътно, излъчваха се от друг източник наблизо, и Тави панически завъртя глава.

Вражеският разузнавач носеше свободни дрехи от обикновена тъкан, умишлено се беше намазал с кал и растителни сокове. Беше масивен човек, нисък, но с гротескно развити рамене и шия, която беше буквално по-дебела от черепа му.

Въпреки окъсаните дрехи, той носеше автентични легионерски ботуши и макар коженият му колан да плачеше от старост, на бедрото му висеше истински гладиус, а в късия мощен ловен лък, който беше опънал, нямаше нищо старо. Той се показа от високата трева и храсталаците на върха на хълма на не повече от десет фута от тях.

Тави сви крака под себе си и измъкна ножа от колана си, като хвърли тежкото острие почти директно от ножницата. Нямаше време да хване ножа правилно, нито да се изправи за хвърляне или прицелване.

Ножът се завъртя във въздуха и Тави си помисли, че дори да улучи, вместо просто да удари с плоското по рамото на вражеския разузнавач, той няма да причини нищо по-сериозно от драскотина.

Но това не беше точно хвърляне. Разузнавачът пусна неволно стрелата и отскочи от въртящия се нож, а стрелата му прелетя покрай него.

Тави се хвърли след ножа с наведена глава и заби облеченото си в броня рамо в корема на разузнавача. Сътресението от удара неприятно се предаде към рамото и шията му, а разузнавачът болезнено изхриптя и падна.

Тави се наведе над него, хвана с две ръце туниката му и го удари с шлема в лицето. Почувства сътресението от удара през стоманата и чу как носът на човека под него се счупи със зловещо хрус.

В отговор разузнавачът вдигна здрава като стомана ръка и стисна гърлото на Тави. Тави почувства, че фурията увеличава силата на хватката му и разбра, че ако не направи нещо, призователят на земни фурии ще му счупи врата.

Затова нанесе яростен удар с бронираното си коляно и улучи между краката на разузнавача, при което за миг силата в смъртоносната ръка потрепна. Тави отново заби шлем в лицето му, после още веднъж, и мъжът безжизнено се отпусна на земята.

Цялата битка отне три-четири секунди.

Тави се отдръпна от мъжа, гърлото му гореше.

Беше му трудно да диша с уста и той се уплаши, че вражеският разузнавач е повредил трахеята му, но след няколко секунди успя да си поеме дълбоко въздух.

Макс беше извадил меча си и вече се обръщаше, но реакцията на Тави се оказа по-бърза и лицето на високия антиланец пребледня.

— Кървави врани — промърмори той. — Капитане?

— Добре съм — задъхано каза Тави. — Видяха ли ни? Успяха ли да чуят нещо?

Макс се надигна на колене и бавно се огледа, после отново се просна в тревата.

— Щеше да има някакъв шум, а няма — той срещна погледа си с Тави. — Капитане. Трябва да дадем сигнал за атака сега.

Тави погледна безчувствения млад мъж, проснат в тревата. Протегна ръка, за да докосне предния ръб на шлема си, а пръстите му се намокриха с кръв.

— Знам — каза Макс, гласът му беше дълбок и твърд. — Знам, че не обичаш да убиваш. Знам, че те са от нашия собствен народ. Знам, че това е тежко и ужасно. Но това е война, капитане. Трябва да дадете заповед за атака.

— Сигнализирай на Красус — тихо прошепна Тави.

Макс облекчено въздъхна, кимна и се надигна.

— Не за атака. Нека се оттеглят до сборния пункт и да ни чакат там.

Макс се взря с широко отворени очи в Тави.

Тави продължи, докато бършеше ръцете си от кръвта със суха трева.