Джим Батчер - Фурията на капитана

Чувствайки се леко нелепо, Исана отдръпна завесата и излезе от фургона под обедното слънце на един от първите пролетни дни в долината на Амарант.

Среден на ръст мъж я чакаше отвън, тъмната му коса беше подстригана на дължината, предписана от устава на легиона, бронята му беше проста и износена. Едната страна на лицето му беше грубо издялана. Другата беше обезобразена от изгаряне — клеймо, с което легионите заклеймяваха страхливците, до самата скула. Носеше обикновен меч на кръста и ален плащ на сингулар на легиона.

Сърцето на Исана заби още по-бързо и тя му се усмихна:

— Арарис.

Лицето му се озари от рядка, мимолетна усмивка, а очите му грейнаха отвътре.

Внезапната топлина на неговите емоции заля Исана и тя се почувства така, сякаш буквално ще полети над земята. Усещаше щастието и вълнението му от това, че я гледа, неговата привързаност и някаква сдържана и потисната страст към нея, от което, както тя знаеше, бузите й порозовяха.

— Исана — тихо каза той. Тя протегна ръка. Той я взе и се наведе, докосвайки с устни пръстите й. Исана усети топлината на дъха му, от който приятно усещане се разля нагоре по ръката й и затанцува във всяка клетка на тялото й.

Той се изправи, очите му сияеха, а пръстите му нежно стискаха китката й.

— Ти изглеждаш… — той присви очи, в ъгълчетата им се появиха бръчки. — Залята с мастило.

Исана отметна глава назад и се засмя.

— И прекрасна — добави той. — Липсваше ми.

— И ти на мен — отговори тя, покривайки дланта му със своята. — Какво правиш тук? След два дни ще пристигнем в Елинарх.

Усмивката на Арарис угасна.

— Нося ти съобщение. Можем ли да говорим тук?

Исана се огледа. Каруцарите и техните помощници бяха седнали и обядваха в кухненския фургон по-надолу по пътя. Наоколо нямаше никой друг.

— Предполагам, че да.

Арарис кимна.

— Изпратен съм, за да те предупредя да помниш, че макар да си кръвна роднина на Тави, никога не си се срещала с Руфус Сципио. Трябва да вземеш всички предпазни мерки да не разкриваш неговата самоличност.

— Разбира се — отвърна Исана. — Не съм отчаяна стара жена. Какво друго?

Арарис я гледа известно време, без да сваля поглед. После каза:

— Когато той беше дете, беше справедливо и правилно ти да вземаш решения за него — той се наклони напред, стискайки пръстите й и нежно подчертавайки думите си. — Но той вече не е дете.

Исана почувства как раменете й се сковават.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа — каза той със същия нежен тон, — че има право да знае, Исана. Има право да знае истината. Сега той има право да взема самостоятелни решения.

Исана рязко вдигна брадичка, обичайните за последните две десетилетия безпокойство и предпазливост прераснаха в изблик на ярост и гняв.

— Да? А кой си ти, че да решаваш?

Лицето на Арарис не трепна.

— Неговият сингулар, Исана. Неговият телохранител и защитник. Аз защитавам неговото благополучие и пазя живота и свободата му — с цената на моя собствен, ако е необходимо. И според мен невежеството може да бъде опасно за него. Дори смъртоносно.

Исана прехапа устни и сведе очи, неспособна да срещне погледа си със спокойните, немигащи очи на Арарис, да се потопи в неговата безкрайна, силна любов, ясно осъзнаваща загрижеността му за нея, неговото уважение и неговата абсолютна искреност.

Той докосна брадичката й с върховете на пръстите си, принуждавайки я да го погледне.

— Исана — каза той. — Той е твой син. Трябва да му кажеш. И трябва да го чуе от теб — той поклати глава. — Но ако не можеш или не искаш, аз ще го направя вместо теб.

Исана леко трепна при тези негови думи, сякаш не бяха казани със спокоен, овладян тон.

— Вече дотам ли се стигна? Наистина ли?

— Да.

Простият отговор не оставяше абсолютно никакво място за съмнение. Исана отново прехапа устни.

— Той… дали ще разбере? Защо е трябвало да постъпя така? Да го лъжа… — тя поклати глава. — Той порасна толкова бързо, Арарис.

— Той ще разбере — каза той тихо. — Или няма да разбере. Но така или иначе заслужава да знае. Той трябва да знае.

Исана потрепери и без да чака молбата й, Арарис пристъпи напред и я прегърна.

Тя с благодарност се притисна в него и затвори очи. Бронята му беше топла от нежните слънчеви лъчи и тя го чувстваше като нещо стабилно, неподвижно, като упорит камък в бърз поток. Да, той наистина беше такъв.

Той винаги беше до нея, до Тави, винаги се грижеше за тях, помагаше им, защитаваше ги, неговото присъствие и неговата надеждност бяха нещо толкова познато и естествено, че тя едва ли се замисляше над това повече, отколкото това трябва ли да пипне огъня, за да се увери, че пари, или водата, за да се увери, че тя е мокра.