Джим Батчер - Фурията на капитана

— Сражение, скъпа — поправи я Исана. — Да, знам, че от време на време има битки от двете страни на реката.

Майра кимна, тъмните й очи станаха внимателни, а младото й лице — сериозно.

— Този керван е много важен, нали, милейди?

Исана започна наново зацапаната страница. Ентусиазмът, който усещаше в момичето, беше подкопан от чувството за бавно нарастваща тревога. Исана чувстваше тези емоции толкова ясно, колкото и своята собствена уморена раздразнителност, благодарение на постоянното, тихо присъствие на своята водна фурия Рил.

— Да, така е — отговори тя, запазвайки уверен и спокоен тон, за да успокои детето. — Затова сме толкова добре защитени. Храната и провизиите, които караме на бежанците, ще им помогнат да преживеят зимата.

— А без тях те щяха да гладуват — каза Майра. — Ние им помагаме.

— Точно така — съгласи се Исана.

— И всичко това благодарение на вас! — възкликна момичето.

Степента на такова опростяване беше огромна, но нямаше смисъл да се опитва да обяснява това на дъщерята на каруцаря.

— Доставките и парите идват от голям брой знатни и щедри граждани — обясни тя. — От водачите на Дианическата лига. Аз само организирам всичко това.

Майра се намръщи.

— Но татко казва, че без вас всички тези стари кокошки не биха направили нищо!

Това отчасти беше вярно, въпреки че тя едва ли би назовала, да кажем, лейди Плацида, стара кокошка. Но Исана успя да превърне публичните изяви, на които трябваше да присъства като постоянен съюзник на лейди Акватайн в Дианическата лига, в нещо далеч по-полезно от просто хранилка за жадната за власт своя покровителка.

Лейди Акватайн не беше особено доволна от това как Исана използва своето лично влияние, но ако се опиташе да прекъсне изпълнението на хуманитарния проект на Исана, това би обърнало много умове в Лигата срещу нея и лейди Акватайн го осъзнаваше.

Оттенъкът на слабо раздразнение, което напоследък присъстваше всеки път, когато Исана разговаряше с лейди Акватайн, беше напълно достатъчна причина да издържи на безкрайните часове усилия, които й бяха необходими за събирането на средствата и създаването на хуманитарния керван.

Вярно, както признаваше пред себе си, че тази малка победа не беше нищо в сравнение с несгодите и страданията, които керванът трябваше да облекчи.

Исана помагаше. Тя правеше нещо добро, нещо, с което можеше да се гордее — нещо, с което Септимус би се гордял.

Исана потисна усмивката и в същото време слабия блясък на сълзата.

— Всеки искаше да направи нещо, за да помогне на бежанците, дете. Просто имаше нужда някой да им даде начин да го направят.

Майра гризеше нокътя си и внимателно я гледаше.

— Татко казва, че вие сте важна.

Исана се усмихна на момичето.

— Всеки е важен.

— Майра — чу се гласът на каруцаря от предната част на фургона. — Ела тук и остави холтъра да работи.

— Идвам, тате — каза момичето. Тя се усмихна на Исана и изчезна.

Исана се върна към инвентаризацията и не вдигна поглед от нея, докато керванът не спря за обедна почивка. Тя продължи да работи, докато всички други обядваха. В крайна сметка не беше вървяла цяла сутрин, не беше управлявала коне и не беше се занимавала с товарене.

Предупредителен вик се раздаде от един от конните пазачи на кервана и Исана почувства напрежение. Керванът, въпреки че не караше очевидни богатства, все пак беше натоварен със значително количество полезни и ценни материали.

Той беше прекалено голяма мишена за бандити, но тук винаги имаше шанс канимите да опитат да намерят храна и провизии, за да хранят своите собствени, безспорно гладни войници.

Но не започна паника и Исана се отпусна, връщайки се към описите, докато чаткането на копитата на приближаващ кон не стигна до фургона и замря.

Исана вдигна очи и леко се намръщи, докато се съсредоточаваше над връзката си с Рил, след което изведнъж скочи от мястото, където седеше, разливайки мастило по последната страница, но без изобщо да се притеснява за това. Сърцето й се разтуптя по съвсем момичешки начин, абсолютно неуместен за някого на нейната възраст, положение или отговорности, и изведнъж осъзна, че нервно сресва косата си и си оправя роклята.

После притеснено погледна изцапаните си с мастило пръсти. Току-що бе опипала всичко наоколо — сигурно и лицето си в добавка. Усети как руменина залива бузите й.

Ботуши удариха в земята отвън, конят пристъпи от крак на крак. Някой почука отстрани на фургона.