Джим Батчер - Фурията на капитана

Ако Ерен е прекъснал мисията си толкова рано, това ще е, защото е попаднал на нещо, нетърпящо отлагане. Тави имаше няколко отвратителни мисли за това кое би могло да се окаже толкова важно, че да принуди неговия приятел и колега курсор да действа незабавно, и най-малко приятните от тях обещаваха повече от просто безпокойство.

— Кайтай — тихо каза Тави и я погледна.

Момичето-марат вече беше направило няколко крачки, докато издърпваше туниката по грациозните извивки на гърба си. Тя отиде до конете и ги развърза.

— Ена — каза Тави, — избързайте напред. Кажете на трибун Максимус всичките му четири крила да бъдат готови за потегляне и предупреди трибун Красус, че неговите рицари също е желателно да са готови за тръгване.

Ена рязко кимна.

— Да, сър. Какво да предам на Първото копие?

— Предайте му да строи Бойните врани — каза Тави. — Освен това, нищо друго. Валиар Маркус знае по-добре от мен какво трябва да се направи.

В това време Кайтай се върна с конете и Тави скочи на седлото. Беше нарекъл дългокракия и широкогърдест черен жребец Актеон. Конят беше подарък от лелята на Кайтай Хашат.

Е, всъщност не точно подарък, тъй като Кланът на конете не смяташе своите тотемни животни за собственост. Както разбра Тави, той беше поверен на коня, за да има грижата да му осигури бързина в случай на необходимост, а конят беше поверен на него за всички останали въпроси. Докато споразумението не бъде прекъснато.

Тави рязко обърна Актеон, когато Кайтай скочи на своя маратски кон — петниста сива кобила, която можеше да бяга по-неуморно от всеки алерански кон, който Тави някога беше виждал. Ена се обърна и с широки крачки бързо се върна при своя чала, оседлан с почти нямащо ремъци недоразумение, което маратите наричаха седло, и от място го пришпори в галоп.

Безсмислено беше да се опитва да я настигне — нито един ездач в цяла Карна не можеше да се сравни със скоростта на ездачите от маратския Клан на конете.

Нямаше нужда да казва нищо на Кайтай. И двамата бяха яздили толкова често до тук, че за тях беше обичайно да подгонят и двата коня в галоп още на мига — и те препуснаха обратно към укрепленията на Първи алерански при Елинарх.

— Знам, че все още няма заповеди — гръмогласно заяви Валиар Маркус, докато намръщено гледаше собственика на конюшнята. — Дори и никога да не дойдат, това ще е добра практика за моите хора. Така че ти, враните да те вземат, перфектно ще подготвиш тези коне за Бойните врани и ще го направиш веднага, или ще заповядам да нашибат мързеливия ти задник на позорния стълб.

Собственикът на конюшните на първата в Алера кохорта конна пехота навъсено отдаде чест на Първото копие и забърза нататък, като веднага се развика на конярите, които се грижеха за допълнителните коне. Маркус се намръщи, гледайки в гърба на мъжа.

Всъщност трябваше да срита човека, който цял живот вършеше тази работа, за да го принуди да изпълни задълженията си, но беше твърде стар, за да изразходва толкова много енергия за глупаци. Изглежда, че добрите помощници ставаха все по-трудни за намиране, въпреки факта, че Империята се бореше срещу най-голямата заплаха за своята цялост от поне четиристотин години.

Маркус гордо премина през Първи алерански, чиито палатки се простираха в подредени редици зад стените на града, и по Елинарх — огромният мост над широката река Тибър.

По пътя той спря да каже на няколко старши центуриони, че нещо се случва в офицерския щаб. Така или иначе, смутът сред офицерите означаваше, че на обикновените легионери е заповядано да бързат и да чакат едновременно, но винаги беше добре центурионите да наблюдават подготовката и да не проявяват безпокойство, независимо колко неочаквани или спешни бяха новините.

Маркус се движеше през града. През двете години, откакто Първи алерански го използваше за оперативна база, той беше нараснал значително.

Всъщност южната част на града беше възстановена от камък и превърната в крепост, която издържа на две свирепи атаки на елитните канимски воини и два пъти повече нападения от техните виещи рейдъри — преди капитанът да поеме инициативата и да започне решаваща битка с канимските нашественици, преподавайки им жесток урок, който да ги научи да стоят по-далече от Елинарх.

Улиците бяха претъпкани с бежанци от окупираните територии на юг, а на пазарите цените на хранителните стоки се повишиха до скандални нива — просто нямаше достатъчно храна, а търсенето повиши цените до невиждани висоти.