Джим Батчер - Фурията на капитана

— Ти си човек с късмет, алеранецо — отсече Кайтай съвсем сериозно. — Всяка друга жена вече щеше да ти е счупила врата и да приключи с теб. Защо не ги оставиш на мира?

Тави вдигна поглед от мястото, където седеше на земята, задъхан от усилието.

— Още не е достатъчно добре — отговори Тави. — Все още не съм направил това, което искам. И все още не мога да осъществя нито едно от техните проявления.

Кайтай завъртя очи и пъргаво скочи от клона на дървото върху пролетната трева на малката долина. Момичето-марат носеше кожени панталони на кавалерист заедно с една от резервните туники на Тави — не нещо, което би позволило на всеки с очи да я обърка с мъж.

Тя беше обръснала разкошната си бяла коса по начина на Конския клан на своя народ — напълно, с изключение на дълга ивица през центъра на главата си, която беше оставила да расте, за да наподобява конска грива.

Косата и бледата й кожа рязко контрастираха с искрящите зелени очи — очи със същия цвят като тези на Тави — като придаваха на ярките й черти оттенък на варварска свирепост. На Тави никога не му омръзваше да й се любува.

— Алеранецо — каза тя намръщено. — Вече можеш да правиш повече, отколкото някога си се надявал. Защо продължаваш да натискаш?

— Защото способността да материализираш фурии е първата стъпка към най-сложните магически техники — отговори той. — Нематериалната магия е нещо чудесно, но всичко най-впечатляващо се основава на материализацията. Огнени взривове. Изцеление. Манипулиране на времето. Летенето, Кайтай. Замисли се за това.

— Защо ти е да летиш, когато можеш да яздиш кон? — попита тя, сякаш това е един от въпросите, които трябва да бъдат казани на глас само заради глупостта на събеседника. Тя се намръщи, приклекна до Тави и го погледна в очите.

Веждите на Тави литнаха нагоре: това беше едно от движенията, които тя използваше, когато беше сериозна. Той я погледна, приготвяйки се да слуша.

— Искаш твърде много от себе си, чала — каза Кайтай. Тя докосна бузата му с тънките си пръсти. — Тази война. Твоята работа за Гай. Тези практически упражнения. Ядеш много малко. И прекалено рядко спиш.

Тави затвори очи и за миг се разтвори в топлината на докосването й. Тялото го болеше, а в очите му сякаш бяха посипали пясък. Безмилостното главоболие беше неизменна последица от практическите му занятия и му пречеше да се храни и да спи известно време след това.

Но той нямаше друг избор, освен да пожертва съня или храната. Командването на Първи алерански само по себе си беше достатъчно отговорно занимание, за да погълне цялото му внимание, а задълженията му като курсор изискваха събиране на информация от всякакви достъпни източници и изпращането й към непосредствените му началници, в допълнение към задълженията му като капитан на легиона.

Единствено необяснимата издръжливост, дошла, както той подозираше, в резултат на връзката му с Кайтай, му даваше достатъчно време и енергия да се обучава на толкова незначително призоваване на фурии, колкото беше в състояние да разбере.

Въпреки това той осъзнаваше, че такова темпо го изтощава.

Изглежда Кайтай беше права.

— Може би — предаде се Тави. — Но в момента нямам много варианти. Ще са нужни години практика, за да развия уменията си на призовател, а вече съм закъснял с петнадесет години.

— Аз все още мисля, че трябва да кажеш на някого. Нещата щяха да вървят по-бързо, ако имаше учител.

Тави поклати глава.

— Не.

Кайтай раздразнено изсумтя.

— Защо не?

— Защото още не съм способен на много — отговори Тави. — Като цяло. Нека малкото, което имам, да бъде изненада, ако някога трябва да го използвам.

Кайтай поклати глава.

— Не си струва риска, на който се подлагаш, като се занимаваш без надзор.

— Обучавах се в Академията. Знам теорията — каза Тави. Всеки скучен, унизителен, погубен час от онези уроци гореше в паметта му заедно с детските кошмари. — Изминаха само две години; помня всичко.

— Прекалено отдавна, вероятно — каза тя. — Знам малко за магията, алеранецо, но знам достатъчно, за да преценя колко опасна може да бъде. Както и всички други хора. Нима това няма да спира потенциалните ти врагове, ако знаят, че си силен призовател?

— Да, но… но въпреки това няма да кажем на никого — упорито настоя Тави.

— Защо не? — попита Кайтай.

Той откъсна погледа си от нея и дълго гледа в нищото.

— Не съм сигурен — прошепна тихо. — Времето още не е дошло. Усещам го. Знам го — той поклати глава. — Не съм сигурен, че мога да ти го обясня по-добре. Просто те моля да ми се довериш.