Джим Батчер - Фурията на капитана

— Предай на Бойните врани да напуснат позицията си и да се оттеглят.

За няколко мига Макс остана безмълвен.

— Капитане — каза той тихо. — Възможно е повече да нямаме такава възможност.

Тави примигна към приятеля си.

— Тръгваме си, трибун. Получихте заповед.

— Да, сър — веднага се отзова Макс, но много тихо.

След това закрачи по тревата до мястото, където смяташе, Тави знаеше това, да започне да предава сигнали с ръце по линията на ездачите.

Макс се върна минута по-късно и се загледа как вражеските сили долу се измъкват от зоната на засадата, както и от техния обсег.

— Кървави врани, Калдерон. Защо?

— Защо не изгорихме четири хиляди наши сънародници? — попита Тави. Той посочи поваления разузнавач. — Виж го, Макс. Какво виждаш?

Макс се загледа в изпадналия в безсъзнание човек. После се намръщи и се приведе по-близо, след което дръпна туниката на мъжа леко настрани, преди да се надигне.

— Мускулите са изкривени, деформирани. Сигурно е бил прикован към колело или плуг, за да ги развие така — каза той тихо. — Има белези от камшик — дясната му буза потръпна в тик, за който, както Тави си мислеше, Макс не знаеше. — Те покриват раменете му. Има няколко и на корема. Белези от яка на врата. Той е роб.

— Той е бил роб — спокойно отвърна Тави. — В момента няма яка — той кимна към армията долу. — Искахме да знаем какво може да накара алеранци да се бият заедно с каними, Макс.

Макс направи гримаса и каза:

— Това са освободени роби.

Тави бавно кимна.

— Колко? — попита Макс. — Колко мислиш, че имат?

— Не би трябвало да са прекалено много — отговори Тави. — Снаряжението им е малко, ако можем да приемем въоръжението на тези хора за показател. И ако бяха наети в наистина голям брой, шпионите на Ерен щяха да чуят нещо за тях. Което има смисъл.

— Какъв? — попита Макс.

Тави кимна към легиона роби долу.

— Тези хора знаят, че ако загубят, са мъртви, Макс. Някои роби го намират за лошо, но болшинството — не. Мисля, че има много по-малко желаещи да се бият от тези, които просто искат да си седят кротко и да не се показват до края на битката.

— Но това ще ги накара да се бият, като врани, когато опре до тях — каза Макс мрачно.

— Да — тихо отговори Тави.

Макс замълча за минута. А после каза:

— Още по-голямо основание да заповядаш атака. Знам защо не го правиш. Великите фурии знаят, че съм съгласен с твоите принципи. Но много мъже ще трябва да умрат, за да ги спрат сега. Ти можеш да го направиш без загуби. В противен случай това ще ни струва скъпо.

— Не толкова скъпо, колкото да се създаде легион от мъченици — каза тихо Тави. — Ако съм прав, то точно в този момент четири хиляди роби са взели оръжие. Ако ние ги унищожим, Макс, ако се откажем от всеки роб в окупираната територия, за чийто живот никой в Алера не би дал и перо от врана, Насаг няма да има четири хиляди души свежа войска, готова да се бие. Той ще има четиридесет хиляди разгневени, възмутени доброволци. Научи историята, Макс. Канимите са я научили — Тави поклати глава. — Хората се бият най-яростно за живота си и за свободата си.

Дишането на Макс стана бавно, грубите му привлекателни черти придобиха замислено изражение.

— Това е било капан — каза той тихо. — Подхвърлили са ни тези воини като стръв.

— Може би е капан — каза Тави и кимна. — Но Насаг не планира операции само с една цел, ако успее да постигне няколко. Мисля, че е и нещо друго.

— Какво? — попита Макс.

— Съобщение — Тави се надигна и кимна към лежащия разузнавач. — Да вървим. По-добре да се махаме, преди неговите приятели да забележат отсъствието му и да започнат да го търсят.

Тави се наведе и преобърна на една страна припадналия човек.

— Какво правиш?

— Уверявам се, че няма да се задуши в собствената си кръв — каза Тави. — Да вървим.

Те се отправиха пълзешком към мястото, където бяха оставили конете, скрити в гъстите вечнозелени растения.

— Тави? — попита Макс.

— Да?

— Наистина ли заради това не заповяда атака? Наистина ли смяташ, че това е капан?

Тави внимателно погледна приятеля си.

— Мислиш, че изпитвам съчувствие към тях.

— Не — каза Макс. — Проклятие, в това съм абсолютно сигурен, Калдерон. Познавам те. Но ние сме във война. Не съм сигурен дали можеш да си го позволиш. Не съм сигурен, че твоите хора ще ти го позволят.

Тави спря до Актеон, като държеше седлото с едната ръка, а юздите с другата, и се загледа в нищото.

— Струва ми се — каза той тихо, — че имам дълг пред Алера, Макс. Пред всички алеранци.