Райчел Мид - Сребристи сенки

Да — съгласи се леля Татяна. — Ние наистина успяхме.

Отвътре изгарях от нерешителност. Копнеех да кажа на Сидни всичко — в крайна сметка тя беше моя съпруга — но щеше да ми дойде твърде много да призная, че ме измъчваше плод на моето въображение. Освен това, след като настоящите ни проблеми се разрешат, щях да намеря начин да се отърва от леля Татяна и всичко това нямаше да има значение.

Успех в начинанието — прошепна фантомът в главата ми.

— Това е просто част от новия ни живот — заявих на глас на Сидни. — Както ти казах, оттук нататък всичко ще върви като по мед и масло.

Долях чашите ни, но вместо да ни оживи и развесели, алкохолът само утежни умората ни. Днешният ден ни бе изцедил психически, физически и магически и накрая и двамата задрямахме — Сидни, сгушена в скута ми и отпуснала глава на рамото ми. Последните й думи, преди да се унесе, бяха:

— Ще ми се да бях запазила букета си.

— Ти си ощастливила някое от онези момичета — уверих я, сподавяйки една прозявка. — Ще ти подарявам божури на всяка годишна до края на дните ни.

Когато отново отворих очи, един от смутените пазители се бе надвесил над нас, за да ни събуди, а самолетът се бе приземил. Взрях се през прозореца и видях, че сме кацнали на една от поляните в кралския двор — привилегия, която се даваше на малцина. Повечето посетители използваха близкото местно летище или наемаха кола от някоя голямо летище, като например това във Филаделфия. Предполагам, че това беше едно от преимуществата да се занимаваш с кралски дела. Забелязах също, че наближаваше обяд, а това беше времето, когато повечето морои, живеещи по вампирското дневно разписание, спяха. Надявах се, че това означаваше, че ще ни настанят временно в някоя стая, докато всички се събудят.

Ала нямахме този късмет.

От самолета незабавно ни съпроводиха до двореца, където ни казаха, че Лиса и „останалите“ искат веднага да говорят с нас. Дори нямахме възможност да се преоблечем и въпреки че никога нямаше да ми омръзне да гледам Сидни в тази великолепна рокля, знаех, че в този момент и двамата предпочитахме да сме в джинси и тениски. Но след като явно този вариант не съществуваше, реших да се възползвам максимално от това, с което разполагах. Оправих папийонката си и надянах сакото на смокинга.

— Да вървим — заявих на очакващите ни пазители.

Отведоха ни в една зала в двореца, в която не съм бил често, тъй като повечето от срещите ми с Лиса — и в миналото с моята леля — преминаваха в по-непринудена обстановка. Залата, в която влязохме сега, се използваше при по-официални случаи, когато Лиса провеждаше правителствени срещи и се занимаваше с делата на кралството. Дори имаше трон, на който да седне — макар и скромен и изработен с вкус от дъбово дърво, без допълнителна украса. Тоалетът й беше хубав, но нищо претенциозно, а единственият знак за сана й беше малката корона, кацнала върху разпуснатите й коси. Край стените на залата стояха мълчаливи пазители, но аз не им обърнах по-голямо внимание, отколкото на мебелите. Много повече бях заинтригуван от тези, с които Лиса разговаряше: разнородна смесица от хора, които седяха и стояха изправени, всички явно изнервени, сякаш очакваха нещо. Нас, осъзнах аз.

Роуз, Дмитрий и Кристиан, което не беше изненадващо. Лиса нямаше да дойде без доверените си хора, особено когато ставаше дума за мен. Мари Конта, възрастна жена морой, която беше нещо като официален кралски съветник, също беше наблизо. Тя подкрепяше Лиса и й помагаше по време на спорното й управление, така че присъствието й тук беше съвсем естествено. Дори не беше чак толкова неочаквано да видя родителите ми.

Това, което ме слиса — както и Сидни, съдейки по това, как ръката й застина в моята — беше, че алхимиците вече бяха тук. И не кои да е алхимици, а доста известни: бащата на Сидни, сестра й Зоуи и един младеж, чието име не можах да си спомня веднага. Иън, така беше. Типът, който някога беше безумно влюбен в Сидни.

И точно сред тази многолика тълпа цъфнахме и ние, издокарани в сватбени премени.

Правил съм много щуротии през живота си, но сега за пръв път наистина карах цяла стая да занемее. Разширени очи. Увиснали ченета. Дори неколцина от пазителите с каменни физиономии, застанали до стените, се облещиха изумено.

— Само не говорете в един глас — предупредих ги.

Бащата на Сидни скочи на крака, с пламнало от гняв лице.

— Що за гадост е това?

— Ейдриън, това някаква шега ли е? — попита Лиса, малко по-тактично.