Райчел Мид - Сребристи сенки

С още едно махване на ръката ми огнената стена се извиси още по-нагоре, изтръгвайки нови писъци. Използването на тази магия предизвикваше силно виене на свят, но аз не отмествах пронизващия си неподвижен поглед от Шеридан. Тя вярваше, че съм отмъстителна и престъпна злодейка, безумно влюбена във вампир, готова на всичко за него. Само последната част от това беше вярно, но аз трябваше да я убедя и в двете.

— Пробвай ме! — изкрещях отново.

— Добре, успокой се, Сидни. — Шеридан местеше отчаяно поглед между мен и огнената стена, зад която бяха скрити другите алхимици. — Какво искаш да направя? — извика накрая.

— Дай пистолета на Ейдриън! — наредих й.

Напрежението около нас се сгъсти, докато тя обмисляше заповедта ми. Всеки миг щях изгубя контрол над магията и се безпокоях, че нерешителността й ще разкрие моя блъф. Но тогава тя най-сетне свали пистолета от главата на Ейдриън и му го подаде. Той го взе и без да губи време, се спусна към мен с пребледняло и разтревожено лице.

— Дръж я на прицел — казах му и се извърнах към нея. — Когато смъкна огнената стена, им заповядай да оставят долу оръжията си и да вдигнат ръце над главите си.

С облекчение, от което коленете ми едва не се огънаха, аз се освободих от магията. Огнените стени изчезнаха и Шеридан тутакси изкрещя заповедите, които й бях дала. Алхимиците се подчиниха и след като бяха обезоръжени, аз им наредих да отидат в другия край на покрива, където стоеше Шеридан. Зад нас хеликоптерът най-сетне се приготви за кацане, след като огънят бе изчезнал.

— Всички да легнат долу — заявих на Шеридан и останалите алхимици. — И никой да не смее да помръдне, докато не излетим. Да вървим, Ейдриън.

Двамата бавно прекосихме покрива към хеликоптера, движейки се косо, така че да не изпускаме алхимиците от поглед. Ейдриън ги държеше прилежно на мушка, макар да бях сигурна, че не би могъл да уцели никого, дори и да иска. До вратата на хеликоптера стоеше пазител с доста смутено изражение, когото не познавах.

— Радвам се да те видя — каза му Ейдриън.

— Радвам се, че мога да помогна — отвърна притеснено другият мъж. Погледна към алхимиците, лежащи на покрива. — Макар да имам чувството, че би трябвало да направя повече. Какво става?

— Няма значение, ти правиш достатъчно — рече Ейдриън. — Вече можем ли да тръгваме?

Пазителят посочи към хеликоптера.

— След вас, лорд Ивашков. — Поколеба се. — Вие сте лорд Ивашков, нали?

— Със сигурност — увери го Ейдриън и кимна към мен. — А това е съпругата ми.

Не мисля, че някой от двама ни със Сидни наистина се почувства спокойно, докато няколко часа по-късно не се озовахме на борда на частния самолет на академията „Олга Доброва“ на път за кралския двор, намиращ се на другия край на страната. Предупредиха ни, че поради ограничената вместимост на резервоара на малкия самолет се налага да кацнем за презареждане на горивото, но това не ме разтревожи. Щяха да използват някое летище, което не привличаше внимание, а освен това алхимиците нямаше да посмеят да нападнат самолет, собственост на мороите, при това изпълняващ кралски заповеди.

С нас пътуваха двама пазители, но иначе самолетът беше изцяло предоставен на наше разположение. Пазителите седяха в предната част на салона, докато аз се бях разположил в удобно кресло отзад, вдигнал крака върху голямата маса пред мен. Сидни изчезна в тоалетната веднага след като излетяхме, за да оправи прическата си, развалена от вятъра и перките на хеликоптера.

— Това е сватбеният ми ден — обясни ми тя преди това. — Трябва да изглеждам достойно.

Когато излезе от там, видях, че действително почти бе успяла да възстанови прическата, направена й във фризьорския салон от статистката, не че ме интересуваше. За мен тя беше прекрасна и с разрошени коси. Когато мина покрай пазителите, те й кимнаха любезно, очевидно чувствайки се напрегнато и неуверено в нейно присъствие. Никой не ги беше предупредил, че водя със себе си невестата си, при това от човешката раса. Беше съвсем ясно, че макар да бяха отлично обучени и подготвени за всякакви сложни и опасни ситуации, нямаха никакъв опит е подобен сценарий.

Когато Сидни приближи, аз потупах коленете си.

— Елате тук, госпожо Ивашков.

Тя завъртя очи.

— Знаеш какво е отношението ми към подобни неща — предупреди ме. Ала за мое огромно удоволствие, се настани в скута ми, макар че навярно само защото на отсрещното кресло край масата спеше, сгушен удобно, Хопър, върнат наскоро в живата си форма.