Райчел Мид - Сребристи сенки

Аз обвих ръка около тънката й талия, а с другата вдигнах покупката си от магазина за вино.

— Виж какво отворих в чест на нашия празник — заявих. — Шампанско.

Сидни се вгледа в етикета.

— Тук пише, че е пенлив „Ризлинг“ от Калифорния.

— Е, почти същото — примирих се. — Гръмна, когато отпуших тапата, а продавачът в магазина ми даде безплатно тези пластмасови чаши за шампанско. Каза и нещо за цитрусов букет и късна реколта. Не го слушах особено внимателно, но определено ми се стори достатъчно празнично.

— Алкохолът притъпява човешката и моройската магия — предупреди ме тя.

— А това все още е нашият сватбен ден — парирах аз. — Да не споменаваме, че навярно е и единственият удобен момент, когато имаме възможност да празнуваме. Щом пристигнем в двора, ще се наложи да бъдем напълно трезви и с ясна мисъл… не че очаквам нещо подобно на това, което току-що преживяхме. В сравнение с него, животът в двора ще бъде песен.

Опасявах се да не чуя друго възражение, но за мое изумление, тя прие и ми позволи да напълня две чаши, което аз сторих със завидна ловкост, докато я държах на коленете си. Предложих и на пазителите, но това само ги накара да добият още по-сконфузени изражения.

— Знаеш ли — подхвана Сидни, след като отпи глътка, — наистина усещам вкуса на цитрусов плод. Едва доловим. Нещо като лек привкус на портокал. И е по-сладко, отколкото мислех, но е логично, след като продавачът е казал, че сортът е късна реколта. Гроздето става по-сладко, колкото по-дълго зрее на лозата.

— Знаех си! — заявих триумфално. — Знаех си, че точно това ще се случи, ако някога те убедя да пиеш.

Тя наклони недоумяващо глава.

— Какво?

— Няма значение. — Целунах я нежно по устните, а сетне се взрях в лицето й, най-после осмелил се да повярвам, че тази красива и смела жена наистина е моя съпруга. Лицето й бе прекрасно на меката светлина в самолета и аз се надявах, че до края на живота си ще помня точно как изглеждаше в този миг. — Хм. Погледни това.

— Да погледна кое? — попита любимата ми.

Докоснах бузата й. Като цяло гримът й беше безупречно запазен, но коректорът, покриващ татуировката й, се бе изтрил на места, разкривайки фрагменти от лилията.

— Става сребриста — казах аз.

— Наистина ли? — сепна се Сидни. — Татуировката на Маркъс е станала сребриста, но години след като я е подпечатал.

— Тази не се е променила напълно — отбелязах. — В голямата си част все още е златна. Но определено тук и там се забелязват сребристи проблясъци. Като сенки по златните краища. — Плъзнах пръсти надолу по шията й и изящното голо рамо. — Красиво е. Не се тревожи.

— Не съм разтревожена, само изненадана.

— Може би всичко, което си направила напоследък, е ускорило процеса.

— Може би — съгласи се тя. Отпи още една глътка и се облегна на гърдите ми с доволна въздишка. — Предполагам, че като пристигнем в кралския двор, едва ли ще ни оставят на спокойствие и ще ни позволят да се насладим на първата си брачна нощ в някой разкошен апартамент, как мислиш?

Свих рамене, не исках да я тревожа.

— Вероятно ще се наложи да отговорим на няколко скучни въпроса, това е всичко. Още една причина да се радваме на живота сега.

— Нямам нищо против да поскучаем — увери ме Сидни, а кафявите и очи се втренчиха настрани. — Бих искала известно време да живеем тихо и спокойно. Без драми. Никакви ситуации, застрашаващи живота. Уморих се от всичко това, Ейдриън. Може би те не ме пречупиха, но алхимиците определено ме изтощиха в поправителния център. Уморих се от болка и насилие. Искам заедно с останалите да помогна да се сложи край на това… но първо се нуждая от почивка и малко време за себе си.

— Ще го имаме. — Сърцето ми се сви, когато си припомних онези ужасни моменти на покрива, когато тя се опълчи дръзко и решително на Шеридан, застанала там в блестящата рокля, владееща огъня като някоя отмъстителна богиня. Беше прекрасна и страховита, точно такава, каквато трябваше да бъде, за да накара Шеридан да се огъне. Само аз разбирах какво бе струвало на Сидни да бъде в такава ситуация и ако зависеше от мен, тя никога повече нямаше да преживее нещо подобно.

— Гордея с теб — додаде тя неочаквано. — Ти използва толкова много от магията на духа по време на това премеждие и при все това успя да запазиш самоконтрол. Това не означава, че одобрявам да го превръщаш в нещо постоянно, но ти наистина показа, че можеш да владееш духа, без да има някакви страшни странични ефекти.