Райчел Мид - Сребристи сенки

— Съжалявам, но не мога да ви помогна, докато не получите разрешение. Следващият, моля.

Ейдриън го прикова с поглед.

— Не, вие ще ни…

— Той вече ви каза, че не може да ви помогне.

Нетърпелив мъж с тениска е лика на Елвис се промуши покрай Ейдриън, последван от жена в същото одеяние и група деца. Те тутакси заговориха в един глас, жалвайки се от разваления климатик. Ние се отдръпнахме обезсърчени и аз забелязах, че жената алхимик, която ни следеше, беше изчезнала.

— Какво става? — попитах.

— И най-блестящите планове могат да се провалят — промърмори Ейдриън. — Това беше сватбеният подарък на Джил: нашето бягство от Лас Вегас. Тя убедила Лиса, че съм в сериозна опасност, и я помолила да изпрати хеликоптер дотук, който да ни отведе до академията „Олга Доброва“, откъдето да се качим на един от техните частни самолети до кралския двор. Дълго пътуване, имайки предвид спирането за презареждане на горивото, но така се избягват обществени места и се елиминират шансовете да се натъкнем на алхимици. Джил каза, че хеликоптерът е готов да долети до тук, но предполагам, че никой не се е досетил, че е нужно специално разрешение от тук, за да се качим на него.

При все че той продължаваше да говори в множествено число, аз се зачудих дали Лиса изобщо знае, че съм с него, или Джил просто я бе убедила да използва кралските ресурси, позовавайки се на опасността — макар и съвсем реална — застрашаваща живота на Ейдриън.

Но моят съпруг много скоро се окопити.

— Добре. Няма проблем. Разполагаме с пари в брой и с внушението. Веднага след като семейство Елвис се омете от тук, просто ще се върнем при онзи тип и… — Погледът му зашари из фоайето, оглеждайки различните работници, заети със задълженията си. — Забрави. Не се нуждаем от него. Все някой наоколо ще поддаде и ще ни каже как да стигнем до площадката. Няма значение, че управата на хотела смята, че не бива да сме там. Единственото, което има значение, е да сме на линия и хеликоптерът да ни вземе.

Двамата работници, които попита, явно нямаха никаква представа как се стига до летателната площадка, но портиерът, който в момента не беше на смяна, се поколеба достатъчно дълго и Ейдриън не пропусна да се възползва от възможността.

— Не е нужно да правиш нищо — увери го той. — Само ни кажи как да стигнем до там и ще получиш стотачка за съдействието.

Мъжът се подвоуми, но сетне поклати глава.

— Никога няма да стигнете до там. Асансьорът дори не отива до този етаж в „Старлайт Тауър“ без специална карта за достъп, а едва ли някой има такава. Но…

— Но? — подкани го Ейдриън. Не използваше внушението, но определено изглеждаше трогателно неустоим. Или може би аз бях просто предубедена.

— Обичайната електронна карта за гост на хотела ще ви осигури качването до върха на „Аурора Тауър“. Оттам, ще се спуснете по западния коридор, където има врата, извеждаща на покрива. Там теоретично можете да минете по моста за техническа поддръжка и да се изкачите по стълбата до хеликоптерната площадка. — Той огледа скептично роклята ми. — Теоретично.

— Теоретично ни устройва — заяви Ейдриън. — Но ние не сме гости на хотела. Ще ти дам още една стотачка, ако ни дадеш електронна карта за обикновена стая в хотела.

— Лесна работа — махна с ръка мъжът. — Но не мога да ви дам такава, която отключва вратата към покрива.

— Ще се справим с нея — заявих аз, надявайки се да е истина.

Портиерът удържа на думата си и след няколко минути ни снабди с електронни карти за гости на хотела. Ейдриън му даде парите и ние се отправихме към асансьора за „Аурора Тауър“.

— Колко пари ти останаха? — попитах аз.

— Не много — призна Ейдриън. — Няколко стотачки. Но щом се качим на хеликоптера за кралския двор, това няма да има значение.

Указанията и картите свършиха работа и не след дълго ние се озовахме пред вратата, извеждаща на покрива. Беше от дебело стъкло, разделена вертикално от два стъклени панела, и върху нея висеше табела, която предупреждаваше, че ако се отвори, ще се включи охранителната аларма.

— Ако се отвори — промърморих. — Чудя се какво ще се случи, ако махнем едното стъкло? Трябва да можем да се промушим през отвора.

— Смяташ да го разбиеш? — попита Ейдриън. — Хопър е във формата на статуя, нали? Може би с него ще успеем да строшим стъклото.

— Имам наум по-елегантно решение.

Сред запасите на госпожа Теруилиджър открих малка торбичка с горчиво ухаещи билки. Пръснах ги върху по-големия долен панел, а след това прочетох два пъти заклинанието в книгата, която тя беше дала. След като бях принудена да правя толкова много импровизирана магия, да използвам стандартно заклинание и съставки, ми се струваше истински разкош. Размахах ръце над стъклото и произнесох заклинанието на гръцки. След миг стъклото започна да се топи като лед и да се стича, образувайки локва на пода. Локвата много скоро щеше да се втвърди, но долната част на вратата сега беше широко отворена и пропускаше въздух отвън. А най-хубавото беше, че не се включи никаква аларма.