Райчел Мид - Сребристи сенки

Лиса, която наистина изглеждаше изтощена, въздъхна.

— За тях изглежда съвсем истински, лорд Ивашков, и за мен това е достатъчно.

— Аз си мислех, че просто се преструвате, за да отпратите оттук онези алхимици! Няма начин да приемете този брак за законен. Нито един цивилизован морой няма да падне толкова ниско в… — Баща ми преглътна думите си и метна възмутен поглед към двама ни със Сидни. С пъргавина, на която би завладял всеки пазител, той се стрелна към нас и дори имаше дързостта да сграбчи лявата ръка на Сидни. — Познавам тези камъни! Те са на леля ти! Как смееш! Как си имал смелостта — по-точно наглостта — да наденеш кралските скъпоценности на ръката на тази… тази… захранваща!

Аз издърпах ръката на Сидни от неговата.

— Татко — заговорих тихо, — в живота си винаги съм се придържал към правилото никога да не проявявам насилие към деца, беззащитни животни или невежествени старци. Но може да направя изключение за теб, ако още веднъж отново докоснеш или оскърбиш съпругата ми.

— Нейтан — намеси се предупредително майка ми и застана до него. — Сега тя е твоя снаха. Покажи поне някакво подобие на уважение.

Сега гневът на баща ми се насочи към нея.

— Няма да направя нищо подобно! Това е абсурдно, да не говорим, че е и оскърбително. Това е…

— … което желае нашият син — прекъсна го майка ми. — И аз го подкрепям.

Аз срещнах погледа й и почувствах как в гърлото ми заседна буца. Така и не се бях сдобрил с нея след последната ни горчива раздяла. Дори не си бях направил труда да отговоря на многобройните й обаждания и есемеси. Не беше от липса на обич, просто бях прекалено погълнат от търсенето на Сидни. Но когато погледнах сега към майка ми, бях удивен да видя у нея нещо, което го нямаше преди: непокорство.

— За бога, Даниела! — изръмжа баща ми. — Не прибавяй още една глупава грешка към дългия списък на тези, които вече си извършила. А сега, ако искаш да се върнеш тази вечер с мен у дома, бъди тиха и…

— Не — прекъсна го майка ми отново, — всъщност не желая да се връщам с теб у дома, нито тази вечер, нито когато и да било.

— Не разбираш какво говориш — изсъска той. — Нито какви ще бъдат последствията.

— Всъщност, Нейтан, прекрасно разбирам.

Погледнах към Лиса, която беше изумена от този нов обрат в нашата драма.

— Ваше Величество — заговорих аз, — вие споменахте, че ще предоставите на мен и съпругата ми стая в една от сградите за гости. Има ли шанс да получим още една стая за майка ми?

Лиса може и да се тревожеше от възможните нежелани последствия заради действията й с алхимиците, но не изпитваше подобни страхове по отношение на баща ми.

— Да — кимна тя, — сигурна съм, че може да се уреди.

Когато най-после си тръгнахме, за да се отправим към временното ни жилище, пред двореца ни посрещна малка тълпа. Слухът бе успял да се разпространи, докато траеше кратката ни аудиенция при кралицата и приближените й, и въпреки късния час се бяха събрали любопитни зяпачи. Сватбените ни одежди бяха достатъчно красноречиви и аз видях шока и недоверието, изписани върху лицата им — включително и това на Нина. Не очаквах, че тя ще е там. Както с майка ми, не бях говорил с нея, откакто напуснах двора, и беше очевидно, че нищо не я бе подготвило за гледката на моя милост и моята невеста от човешката раса. Тя изглеждаше толкова потресена, че се разтревожих да не припадне. Ръцете й бяха здраво стиснати и докато минавахме покрай нея, ми се стори, че зърнах капки кръв, там, където ноктите се бяха впили в плътта.

Недалеч от нея стоеше Уесли Дроздов, който, за разлика от всички останали, не изглеждаше шокиран. Всъщност върху лицето му бе изписано ликуващо — и злобно — изражение.

С безпокойство си припомних това, което казах на Сидни в самолета на път за двора, че оттук нататък всичко ще върви като по мед и масло. Животът в двора ще бъде песен, така бях заявил. С болка се запитах дали неволно не бях излъгал и си отдъхнах облекчено, когато Сидни, майка ми и аз минахме забързано покрай зяпачите.

Роуз и Дмитрий ни съпроводиха до една от сградите за гости и проявиха достатъчно тактичност да не ни досаждат с въпроси — при все че ясно виждах как Роуз едва се сдържа. Тя се владееше превъзходно, докато Сидни не седна в едно кресло до рецепцията във фоайето на сградата с апартаментите за гости, а аз зачаках служителя да ни регистрира. Върхът на една от сините маратонки се подаде изпод подгъва на роклята й и Роуз не можа да се стърпи.