Питакъс Лор - Възходът на номер Девет

Чуваме писък и още две експлозии разлюляват замъглените очертания на сферата. Грабвам кристала на Девет от сандъка и ужасен се опитвам да се свържа с нея.

— Шест! — крещя. Иска ми се да скоча там вътре, само да имаше начин да го направя. — Това съм аз, Джон! Чуваш ли ме?

Никакъв отговор. Дочуваме приглушения звук от перките на хеликоптер, сферата занемява отново и неравностите по повърхността ѝ се прибират. Пулсиращата светлинка в Индия е изчезнала. Внезапно тя се свива и отново се превръща в седем топки, които падат на земята.

— Това хич не звучеше добре — казва Девет и започва да събира топките от пода. Слага ги обратно в сандъка ми и взема кристала си от вцепенената ми ръка.

— Шест е в беда — и то сериозна, с експлозии, и хеликоптери, и планини. И всичко това се случва сега, и то на другия край на света. Как мога да стигна до Индия? Откъде да взема самолет?

— Значи Шест е онова маце, дето ти даде картата за планината? После ви заряза двамата с приятеля ти и отпраши за Испания, така ли беше? — пита Девет.

— Да, тя е — отвръщам аз и затварям с ритник сандъка си. Стискам здраво юмруци. Вие ми се свят. Какво се случва с Шест? Кое е другото момиче, онова, което чух вече два пъти? Усещам ръката си по странен начин. Бях толкова смутен от този глас, че съвсем забравих за нарастващото неприятно усещане в ръката ми. Опитвам се да сваля гривната и тя пари под пръстите ми.

— Тук става нещо. Нещо не е наред.

Девет затваря сандъка си и се пресяга към мен.

— Гривната ли?

Щом я докосва той, отдръпва рязко ръка.

— По дяволите! Сякаш ме удари ток!

— Сега какво да правя?

Започвам да размахвам силно ръката си с надеждата, че гривната ще се изхлузи сама.

Бърни Косар се втурва да я подуши, но се спира рязко с поглед, вперен във входната врата. Наостря уши и козината му на гърба се изправя.

Там има някой, казва той.

Двамата с Девет се споглеждаме и бавно започваме да отстъпваме назад към стаята, по-далече от вратата. Толкова се бяхме заплеснали с нещата в сандъците си и гласовете от сферата, че бяхме забравили напълно за света около нас и за всякаква предпазливост.

Изведнъж вратата изхвърча с трясък от пантите. Димни бомби влитат през прозорците и стаята се изпълва с отломки от стъкло. Искам да се втурна напред срещу нападателите, но болката от гривната вече е толкова силна, че не мога да мръдна. Падам на колене.

Виждам проблясък от зелена светлина и чувам как Девет изкрещява от болка. Строполява се до мен. Виждал съм и преди тази зелена светлина. Това може да бъде само зелената светлина от могадорианско оръжие.

От всички страни свистят куршуми и около нас изригват пръст и мръсотия. Двете с Елла се прикриваме зад останките на един от камионите. Куршумите сякаш идват отвсякъде, от всички посоки, от всеки ъгъл. Елла е ранена. Въздухът е така изпълнен с прахоляк от целия този хаос, че дори не мога да видя къде е ранена. Леко прокарвам ръце по тялото ѝ, докато усетя влажната, лепкава кръв, и откривам дупката от куршум в долната част на бедрото ѝ. Когато я докосвам, тя изкрещява от болка.

Говоря с възможно най-успокояващия глас, на който съм способна при тези обстоятелства.

— Ще се оправиш. Марина ще ти помогне. Трябва само да я намерим.

Вдигам Елла и двете започваме да се отдалечаваме предпазливо от камиона, аз я прикривам с тялото си. Едва не се препъваме в Марина и Крейтън, които са се свили зад отломките от друг камион.

— Хайде! Елла е ранена! Трябва да изчезваме оттук!

— Те са страшно много. Ако сега се опитаме да се измъкнем, ще ни убият. Нека първо се погрижим за Елла, после ще отвърнем на удара — отвръща Крейтън.

Оставям Елла до Марина. Тя все още е с тъмните очила. Сега мога да видя добре раната ѝ, която продължава да кърви. Марина поставя ръцете си върху крака на Елла и затваря очи. Елла поема рязко въздух, гърдите ѝ започват да се движат бързо нагоре-надолу. Наистина е невероятно да наблюдаваш как действа заветът на Марина. Наблизо отеква още една експлозия и ни засипва взрив от прах точно когато раната на Елла започва да се свива, и куршумът излиза от плътта. Дълбоката черно-червена дупка възвръща нормалния цвят на млечнобялата ѝ кожа. Вижда се как очертанията на малка костичка се изместват под повърхността и тялото на Елла започва бавно да се отпуска. Аз поставям с облекчение ръка върху рамото на Марина и ѝ казвам:

— Това беше страхотно, Марина.

— Благодаря. Много яко беше, нали?