Питакъс Лор - Възходът на номер Девет

Марина сваля ръцете си от Елла и тя бавно се надига на лакти. Крейтън я прегръща.

Над главите ни ръмжи хеликоптер и обстрелва с дъжд от куршуми два камиона. Голямо парче метал се стоварва близо до мен. Това е тлеещ къс от вратата на камион, на който се вижда зацапана цифрата осем. Гледката ме изпълва с гняв. Сега, когато Елла вече е добре, аз съм готова да отвърна на удара.

— Тръгваме към тях! — изкрещявам към Крейтън.

— Това могадорианците ли са? — пита Марина и щраква заключалката на сандъка си.

Крейтън поглежда над купчината от отломки, зад които се прикриваме, и се привежда към нас, за да докладва:

— Не са могадорианци, но за сметка на това са доста. Не можем да се бием оттук, ще е по-добре, ако успеем да се придвижим към планините. Които и да са, ако са тук не заради нас, а заради командир Шарма, не виждам защо трябва да им показваме способностите си.

Отзад се разнася още една експлозия и запраща към нас нов облак от пръст и прахоляк. Виждам как хеликоптерът прави кръг и се насочва обратно направо към мястото, където се крием. Двете с Марина се споглеждаме и съм сигурна, че си мислим едно и също. Крейтън ще ни прощава, но няма как да не разкрием способностите си, нямаме друг избор. Тя поема контрол върху хеликоптера и обръща посоката на полета му. Пътниците в него така и няма да разберат какво точно се е случило, но ние знаем, че той вече не ни застрашава. Не искаме никой от хората в него да пострада ненужно, които и да са те. Двете с Елла надаваме радостен вик и наблюдаваме с облекчение как въртящите се перки на хеликоптера изчезват в далечината, а Крейтън гледа мрачно. Изведнъж при нас изниква командир Шарма.

— Слава богу, живи сте — казва той.

Изкушавам се да му отвърна със същото. Мислех си, че са го убили още когато избухна първата ракета. На слепоочието му се вижда голяма порезна рана, а дясната му ръка виси някак странно до тялото му.

— Вие сте отговорен за всичко това. — Аз го гледам гневно.

Той клати глава:

— Това са войници от „Фронта за съпротива в името на Бог“. Точно тях се опитвахме да избегнем.

— Какво искат? — питам аз.

Командир Шарма оглежда хоризонта и после ме поглежда в очите.

— Да убият Вишну. И да унищожат всички негови приятели. Такива като вас. Насам идват още от тях.

Привеждам се ниско и предпазливо надничам зад останките от камиона. Към нас се движи голяма група от тежковъоръжени коли, а над тях кръжат няколко хеликоптера. От дългата колона камиони и джипове проблясват светлинки и секунди по-късно край нас започват да свистят куршуми.

— Хайде да сритаме нечий задник — казвам аз.

— Невъзможно е да ги разгромите тук — казва командир Шарма и в здравата му ръка се появява автомат. — От моите хора са останали не повече от двайсет души. Трябва да се изтеглим на по-висока позиция, ако искаме да оцелеем в тази битка.

— Оставете това на мен — отвръщам аз.

— Почакай, Шест — намесва се Крейтън и прибира сандъка на Марина. — Той е прав. В планините ще имаме по-добро прикритие. Все още има шанс да се измъкнат всички, до един. Просто няма да бъде толкова видимо, което е добре за нас. Не е необходимо могадорианците да се възползват от предимството си точно сега.

Марина поставя ръка на рамото ми.

— Крейтън е прав. Трябва да сме разумни. Нека не привличаме към себе си повече внимание, отколкото е необходимо.

— Могадорианци? — пита недоумяващо командир Шарма.

Трябва да внимаваме какво говорим, когато той е наблизо.

Преди някой да успее да отговори, два хеликоптера прелитат ниско с припламващи оръдия. Няколко от войниците на командира падат покосени на земята, а оръжията им се превръщат в безполезна купчина метал. Ако ще се измъкваме, трябва да е сега или никога. Прилагам телекинезата си върху единия хеликоптер, повдигам опашката му и накланям надолу носа. Пилотът яростно се опитва да го изправи и хеликоптерът сега напомня на родео с кон, който се опитва да хвърли ездача си. Гледаме как пилотът прави рязко движение с ръчката за управление и двама мъже изпадат отдясно на кабината. Височината не е голяма, така че не би трябвало да пострадат сериозно.

Хвърлям поглед към кордона от блокираните ни джипове и виждам слаба струйка дим да излиза от ауспуха на един от тях. Двигателят му все още работи! Изкрещявам:

— Тръгваме! Сега!

Всички изскачат иззад прикритието. Командир Шарма крещи към малкото оцелели войници да се изтеглят. Вражеският батальон е на по-малко от стотина метра оттук. Докато тичаме, усещам как един куршум прелита през косата ми. Друг се забива в ръката ми и преди да успея да извикам, Марина вече е до мен и студените ѝ ръце лекуват раната ми още докато тичаме. Всички войници без един се подчиняват на заповедта и започват да се изтеглят. Изостаналият боец тръгва след командира си и двамата тичат редом до нас.