Питакъс Лор - Възходът на номер Девет

Девет ме гледа опулен.

— Я чакай, човече. Мили боже! Сега го виждам за пръв път, но Сандор ми беше споменал нещо за него. Да си кажа правичката, когато отворихме сандъка ни за пръв път, сребристите джунджурии и бодливата жълта топка бяха толкова изумителни, че не чух много от останалото, което той каза тогава. Но сега си спомням, че разправяше нещо за червен кристал, който имат някои от нас — аз го имам и смятах, че той може да послужи за връзка с останалите, други пък имат Слънчевата система.

— Нищо не разбрах.

Той се обръща към сандъка си, сграбчва един голям колкото запалка червен кристал, който сияе с мека светлина, после пуска с трясък капака и се обръща към мен. Аз поглеждам към слънчевата система и ахвам. Едната синя точка в Западна Вирджиния е изчезнала.

— Чакай, задръж така! Отвори пак сандъка си! Искам да видя нещо.

Девет се подчинява и втората синя точка от Западна Вирджиния се появява отново върху сферата.

— Добре, затвори го сега!

Той затваря сандъка и точката отново изчезва.

— Това е тъпо — казва той.

В момента, в който го казва, сферата на Земята се замъглява и миг по-късно гласът му отеква от вибриращата топка.

— Чакай, какво беше това? Защо отеква така гласът ми? — Земята отново вибрира.

— Не е тъпо, направо е страхотно — казвам аз и се взирам в сферата. — Причината да не виждаме на сферата всичките шестима членове на гардовете е, че сферите показват само онези, чиито сандъци са отворени точно в този момент. Гледай. — И аз вдигам капака на неговия сандък.

Девет подсвирва:

— Много яко! Четири, супер яко!

Миг по-късно гласът му долита от сферата. Вече е схванал и оставя настрана кристала си.

— Но ако съдя по скоростта на този приятел тук — казвам аз и соча към движещата се точка в Южна Америка, — който и да е той, трябва да е в самолет. Иначе не е възможно да се придвижва толкова бързо.

— Защо пък някой ще си държи отворен сандъка в самолет? — пита Девет. — Глупаво е.

— Може да е в беда. Може да се крие в тоалетната и да се опитва да разбере за какво служи това тук. Точно като нас.

— Дали ни вижда точно сега?

— Не знам, но може би ни чува. Мисля, че ако задържиш в ръката си този червен кристал, всеки от нас може да те чуе от сферата на Земята.

— Ако половината от нас имат кристал, а останалите имат способността да издигнат тази голяма светеща сфера и да я накарат да се върти, тогава…

— Значи, можем да общуваме един друг само когато двама от нас са се събрали заедно — прекъсвам го аз.

Ами ето, сега ние двамата сме заедно, можем да опитаме да се свържем с останалите. Така де, в случай че сферите им са задействани — казвам аз. — Може и други двама да са образували двойка точно като нас.

Девет грабва червения кристал и го вдига до устата си като микрофон.

— Ало? Проба, едно, две, три. — Той прочиства гърлото си. — И така, ако някой от членовете на гардовете е застанал пред светеща сфера, нека слуша. Тук сме Четири и Девет и сме готови да се срещнем с вас. Искаме да се подготвим, да приключим с тези простотии тук и да се върнем на Лориен. Веднага. Няма да кажа къде точно се намираме в момента, защото е възможно да сме подслушвани от могадорианци, но ако пред вас има светещата сфера, на нея ще видите две точки една до друга. Е, това сме ние. Така че ъъ — Девет поглежда към мен и свива рамене. — Ами това е. Край.

Изведнъж усещам кожата на китката ми под гривната като вкочанена. Разклащам я и ръката ми изтръпва.

— Почакай. Кажи им, че ние се махаме оттук, а те всички трябва да тръгнат към Съединените щати. Сетракус Ра, водачът на могадорианците, вече е тук. Кажи им, че сме по следите му и ще освободим приятелите ни колкото е възможно по-скоро.

Сферата на Земята оживява и отеква с гласа на Девет.

— Всички да дойдат в Америка колкото може по-скоро. Сетракус Ра показа отвратителната си мутра и целта ни е да я размажем колкото може по-скоро. Утре ще изпратим ново съобщение. Останете на линия.

Девет пуска кристала обратно в сандъка със самодоволна физиономия и сякаш се чувства малко неловко от това, че е говорил на една топка. Аз се мръщя. Дясната ми ръка е студена като лед и аз понечвам да сваля гривната и да прибера топките в кадифената торбичка, когато сферата на Земята отново се замъглява. Чува се звук от експлозия, последван от глас, който ми звучи познато. Това е същото онова момиче, което чух тогава, момичето, което Шест отиде да издирва в Испания. Тя крещи:

— Шест, добре ли си?