Питакъс Лор - Възходът на номер Девет

Внимателно слагам кутията на пода до сандъка и изваждам камата с диамантеното острие, оставям дръжката ѝ да се удължи и да се обвие около юмрука ми. Обръщам я и разглеждам острието. Освобождавам се от камата и продължавам да ровичкам из сандъка. Гледам да не се замотавам с нещата, които не знам за какво служат — като например амулета с формата на звезда, завързаните с връв купчина крехки листа, яркочервената овална гривна, и внимавам да не докосвам кристала, увит добре в два слоя кърпи и напъхан в найлонова торбичка. Последния път, когато докоснах този кристал, стомахът ми се сви на топка и към гърлото ми тръгнаха киселини.

Бутам настрана гладкия жълт камък кситарис, който може да предава завети, и вземам продълговат кристал, пълен със спомени. Има восъчна повърхност, а отвътре е мътен и това беше първото нещо, което Анри извади от сандъка, за да ми го покаже. Когато мъглявината в него се завъртя, това означаваше, че първият ми завет започва да се развива. Този кристал постави началото.

После виждам очилата на бащата на Сам и белия таблет, който намерихме с Шест в кладенеца зад офиса на Малкълм Гууд. Това е достатъчно, за де ме върне в реалността.

Вдигам поглед към Девет.

— Може пък в сандъците ни да има нещо, което да ни преведе през синьото силово поле. Мисля, че въздействието му бездруго намаля. Може и да имаме късмета да се доберем до Сам довечера.

— Да, няма да е зле, ако нещо от сандъците може да ни помогне в това — казва Девет небрежно с поглед, прикован в тъмнолилавото камъче, което е закрепил върху опакото на ръката си. То изчезва.

— Какво е това? — питам го.

Той обръща ръката си и камъчето се появява в дланта му.

— Нямам представа, но е трепач, ако искаш да заговориш някое момиче, не мислиш ли?

Аз поклащам глава и нахлузвам червената гривна от сандъка върху китката си. Мисля си дали пък няма да ме издигне сега във въздуха, или да изстреля сноп от лазери, но тя просто си стои на китката ми. Размахвам ръка над главата си, за да я задействам, умолявам я да разкрие способностите си. Нищо такова не се случва.

— Може би трябва да я оближеш? — Девет ме гледа ухилен.

— Бих опитал всичко — мънкам засрамено.

Оставям я на ръката си с надеждата, че все пак може нещо да се случи. Всичко, което имам в сандъка, идва от старейшините. Всяко нещо има своето предназначение, знам, че е така и с гривната. Поглаждам с ръка кадифената торбичка със седемте сфери, които образуват лориенската слънчева система. Отварям торбичката, камъните се изсипват в ръката ми и аз ги протягам към Девет. Спомням си деня, когато Анри за пръв път ми ги показа.

— Това ли търсеше, с което да открием другите? Бяха на Анри. Така разбрахме, че един от гардовете е в Испания.

— Никога не съм ги виждал. За какво служат?

Духвам лекичко върху камъните, те оживяват и засияват с мека светлина. Бърни Косар започва да лае при гледката на сферите, които кръжат над дланта ми. Превърнали са се в планети, които се въртят около слънцето. Точно когато решавам да запаля лумена си и да осветя Лориен, за да се види с цялата ѝ пищна зеленина, така както изглеждаше в деня, преди да я нападнат могадорианците, планетите отново набират скорост, стават по-ярки и аз не мога вече да ги контролирам.

Девет пристъпва напред и двамата наблюдаваме как топките се удрят в слънцето и изчезват в него една по една, докато накрая остава една-единствена топка. Новото небесно тяло се върти около оста си и блести с такава ярка светлина, че закриваме очи. Най-после топката избледнява и отделни участъци по повърхността ѝ се надигат и спадат, докато се получи точно копие на Земята.

Девет гледа като хипнотизиран. Земята се завърта и тутакси съзираме две светещи точки, които пулсират една върху друга. Разглеждаме кълбото, за да се ориентираме къде точно се намират, и установяваме, че са в Западна Вирджиния.

— Ето ни там — казвам аз.

Кълбото продължава да се върти и тогава виждаме още една пулсираща точка в Индия, четвърта се движи бързо на север — май е в Бразилия.

— Когато показвах на Шест и на Сам нашата слънчева система преди няколко дни в колата, се случи същото. Тя се превърна в планетата Земя. Тогава за пръв път направих това — обяснявам аз.

— Нещо не ми е ясно — казва Девет. — На кълбото има само четири точки, а би трябвало да сме останали шест.

— Така е, и аз не го разбирам. Предишния път, когато се случи, една точка се появи в Испания — разсъждавам на глас. — После сферата се замъгли и чухме глас, който крещеше ужасено името Аделина. Предположихме, че това е още един член на гардовете. Тогава Шест реши да отиде в Испания и да се опита да го намери. Мислех си, че смяташ по този начин да се свържем с другите, не предполагах, че не си го виждал досега.