Питакъс Лор - Възходът на номер Девет

— Трябва да призная, братле, гледката е величествена. Това ли искаше да ми покажеш? — питам аз.

Там, в далечината, долу вляво — казва Бърни Косар. — Виждаш ли го?

Оглеждам пейзажа.

— Там долу в долината ли?

Зад нея — отвръща ми Бърни. — Виждаш ли онази светлина?

Присвивам очи към долината. Виждат се няколко гъсти дървета и смътното очертание на скалисто речно корито. После я виждам. През стволовете на дърветата, вляво, в далечината се процежда тънък лъч синя светлина. Това е силовото поле в подножието на щаба на могадорианците. Не е на повече от три километра. Бърни Косар ми казва, че можем още сега да отидем там, ако реша. Този път той ще дойде с мен, сега вече и той може да дойде, защото двамата със Сам сме деактивирали системата, която изпраща смъртоносен за животните газ през планината.

По тялото ми преминава тръпка, докато се взирам към синьото сияние. Там вътре е Сам. И Сетракус Ра. Ами Девет?

Бърни Косар прави две обиколки около мен и сяда до краката ми.

Ти решаваш — казва ми. — Девет е силен и бърз, но той е непредсказуем.

— Водил ли си го тук горе? — питам. — Знае ли, че сме толкова близо?

Бърни Косар изправя глава, сякаш иска да каже да. Не мога да повярвам, че той е знаел и не ми е казал. Достатъчно. Приключих с Девет.

— Връщам се в къщата. Ще оставя Девет сам да прецени дали ще дойде с нас, но каквото и да реши, време е да се срещна със Сетракус.

Подскачаме по осеяния с дупки неравен път във военен транспортен камион. В покрайнините на града сме и аз оглеждам околността. Виждам голяма планинска верига, която се мержелее в далечината, но това не ми говори много. Пред нас и зад нас се движат коли, пълни с войници. Сандъкът лежи в краката ми, а до мен седи Шест. От това дишам малко по-леко. След битката в Испания, единствено когато Шест е близо до мен, се чувствам малко по-спокойна.

Не съм предполагала, че някога ще ми липсват сестрите от „Санта Тереза“, но сега бих дала всичко да бъда отново в приюта. В продължение на години бях мечтала да се махна оттам, да избягам от техните строги порядки и наказания, но сега, когато съм на свобода, всичко, което искам, е да усетя нещо познато, пък било то и под формата на религиозни правила. Моят сепан, Аделина, е мъртва, убиха я могадорианците. Единственият ми и най-добър приятел Ектор Рикардо също е мъртъв. Градът и приюта вече ги няма, могадорианците ги превърнаха в руини. Смъртта им ме смазва — Аделина и Ектор умряха заради мен, сражаваха се, за да ме опазят. Боже, дано не нося някакво проклятие! Не мога да понеса мисълта, че някой може да пострада заради това, че съм неопитна и недостатъчно обучена. Не искам да изложа на риск тази мисия в Индия със самото си присъствие.

Най-после командир Шарма решава да ни просветли малко.

— Това пътуване ще продължи няколко часа. Моля, настанете се удобно. В хладнината чанта зад вас има студена вода. Не привличайте вниманието към себе си, не разговаряйте с никого! Дори не кимайте и не се усмихвайте! Издирват ни.

Крейтън кимва.

— Как ти се струва всичко това? — обръща се към него Шест. — Наистина ли мислиш, че той е някъде там горе?

— Да, убеден съм. Изглежда логично.

— И защо мислиш така? — питам аз.

— Планините са идеалното място за скривалище на един гард. От много години насам хората се страхуват да се приближават до глетчерите на север от Китай. Историите, които се носят за извънземни, които са виждани там, са достатъчни, за да изплашат местните хора, а китайските военни не са могли да проучат докладите, защото в долината мистериозно се появило езеро и блокирало достъпа до планината. Никой не знае доколко това е истина и доколко слух, но при всички случаи тук е отлично място за укриване.

— Мислиш ли, че там горе, при номер Осем, има други извънземни? — пита Елла. — Нали разбираш, такива, като могадорианците?

И аз се питах същото.

— Не знам още кой може да е там горе, ако има изобщо други, но съвсем скоро ще разберем — отговаря Крейтън.

Той бърше потта от челото си и докосва сандъка ми.

— Междувременно трябва да започнем да се учим как да използваме това тук, за да се подготвим, ако Марина е така любезна да го сподели с нас.

— Разбира се — отвръщам тихо и поглеждам надолу към сандъка. Нямам нищо против да споделя наследството си, но ме смущава фактът, че не съм много наясно с това, което е вътре. Достъп до сандъка трябваше да имаме аз и Аделина. Нейното задължение беше да ми обясни как да използвам всичките предмети в него, за да спася живота си, когато се наложи. Но това никога не се случи. После допълвам: