Питакъс Лор - Възходът на номер Девет

Девет поглежда над мен и прошепва:

— Извинявай за дървото. Да отидем да видим какво или кой ни следи и да го убием, преди да убият нас.

Кимвам и пристъпвам напред. Шумът идва откъм полянка с няколко бора, чиито гъсти иглички предоставят чудесно укритие. Ако зависеше от мен, щях да изчакам и да видя кой или какво ще излезе оттам, но не и Девет. Той върви и се подсмихва някак особено, докато се придвижваме към боровете, готови да унищожим всичко, което може да изскочи оттам. Дърветата отново прошумоляват и едно от долните клончета се раздвижва. Но това, което се показва, не е могадорианско оръжие или блестящ меч, а малко черно носле на кафяво-бял бигъл.

— Бърни Косар — въздъхвам с облекчение. — Радвам се да те видя, приятелче.

Той изприпква до мен, а аз се навеждам и го потупвам по главата. Това е единственото същество, което е с мен от самото начало. Бърни Косар ми казва, че е щастлив да ме види отново на крака.

— Е, май достатъчно се помотахме, а? — казва Девет.

Бях забравил, че той също е развил завета си да общува с животни. Знам, че е детинско, но ме притеснява това че и двамата имаме тази дарба. Той е също така най-големият и най-силният гард, когото някога съм виждал, има способността да предава енергия на хората, притежава завет за антигравитация, свръхскорост и свръхслух, телекинеза и кой знае какво още, за които не знам. Луменът ми ме отличава от другите, но ако не намеря източник на огън, с който да си взаимодейства, на практика той е безполезен. Способността ми да говоря с животни беше нещо, което нямах търпение да развия още повече, но сега съм сигурен, че Девет ще ѝ намери по-добро приложение преди мен.

Бърни Косар сигурно долавя разочарованието ми, защото ме пита дали искам да отидем на разходка само ние двамата.

Девет го чува и казва:

— Отивай, така или иначе той говори само за тебе. Когато не патрулираше около къщата, седеше в стаята и те наглеждаше.

Аз продължавам да го галя по главата.

— Значи ти си бил, а?

Бърни Косар ме близва по ръката.

— Моят най-добър приятел — казвам му. — И аз бих дал живота си за теб, БК.

Девет изпъшква при тази проява на чувства. Знам, че в тази мащабна междугалактическа война трябва си пазим взаимно гърбовете, но понякога ми се иска да бяхме само ние двамата — Бърни и аз. И Сам. И Сара. И Шест. И Анри. Честно, всеки друг, но не и Девет.

— Ще отида там да потърся животното, което убих, искам да съм сигурен, че ще имаме нещо за вечеря. — И той се отдалечава. — А вие, момчета, идете на специалната си разходка. Когато се върнете, ще трябва да поговорим как да открием другите гардове. Вече си във форма.

— И как по-точно смяташ да ги открием? Бележката, която ни даде Шест, с адреса на мястото на срещата, остана в джоба на Сам. От това, което ни е известно, тя е в могадорианците и те чакат Шест да се появи. Ако питаш мене, това е още по-основателна причина да намерим Сам — казвам остро.

Бърни Косар ме подкрепя. Изглежда, на него му се иска не по-малко от мене да потърсим Сам.

— Ще поговорим за това довечера. Мисля, че е опосум, а може и да е ондатра 2 2 Ондатра, позната още като мускусен плъх, е вид бозайник, гризач от семейство Хомакови. — Б.пр. . — И Девет се отправя към гората да търси жертвата си.

Бърни Косар ми казва да го следвам и ме повежда през дърветата и после надолу по висок тревист хълм. Теренът става равен за няколко метра и после отново преминава в стръмнина. Движим се бързо и сега, когато силите ми се възвръщат, усещането е невероятно. Пред нас се изпречват две огромни дървета, сведени едно към друго. Съсредоточавам се и ги разделям със силата на мисълта си. Веднага щом се образува пролука, БК скача през нея и аз го следвам. Спомням си някогашните ни ранни сутрешни кросове до училището в Парадайс. Животът ни тогава беше много по-лек, дните ми минаваха в тренировки с Анри, а свободното си време прекарвах със Сара. Беше вълнуващо да откривам на какво съм способен и как да използвам способностите си, за да направя това, за което бях тук. Дори когато се чувствах безпомощен или уплашен, имах такъв голям избор от възможности: трябваше само да се съсредоточа. И представа си нямах колко полезно щеше да ми бъде това.

Гърбът ми лепне от пот, когато стигаме до малка височинка. Вече съм по-добре, но не съм се възстановил напълно. Гледката е внушителна, панорамен изглед към Апалачите, обгърнат от ели и окъпан в светлината на късния следобед. Виждам на километри пред себе си в далечината.