Питакъс Лор - Възходът на номер Девет

— Къде ни водиш? — иска да знае Крейтън. — Трябва да пътуваме на юг, а ти ни караш на север.

Мартина се обръща рязко и двете с Елла ме поглеждат въпросително.

Шофьорът рязко набива спирачки и колата спира със свистене. После мъжът изскача от таксито и бързо се отдалечава. Десетина джипа и покрити камиони наобикалят колата. Всички те имат на вратите един и същ зацапан надпис, изписан с червена боя, но не мога да го разчета. Мъже, облечени в цивилни дрехи, изскачат от камионите с насочени автомати.

Сега вече адреналинът наистина ме връхлита. Така е винаги преди сражение. Хвърлям поглед към Марина и виждам ужасеното ѝ лице, но знам, че ще успее да се вземе в ръце. Запазвам спокойствие.

— Готови ли сте всички? Марина? Елла?

Те кимват.

Крейтън вдига ръка:

— Чакайте! Шест, виж камионите! Погледни вратите им!

— Какво? — пита Елла. — Какво пише на вратите?

Мъжете се приближават, виковете им стават припрени и настойчиви. Толкова съм концентрирана върху надвисналата опасност, че не чувам думите на Крейтън. Когато някой насочва оръжие срещу мен или срещу тези, които обичам, ще го накарам да си плати за това.

Марина поглежда през прозореца.

— Шест, погледни! Това не ли цифрата…?

Точно когато вратата до Марина се отваря със замах, виждам най-сетне онова, в което се взират всички. Зацапаните червени надписи по вратите на камионите са осмици.

— Вън! — изкрещява мъжът.

— Прави каквото ти казва. — Крейтън говори тихо със спокоен тон. — Засега ще правим каквото ни кажат.

Внимателно се измъкваме от таксито с вдигнати ръце, и четиримата приковали поглед в червените цифри на вратите на камионите. Явно се движим твърде бавно, защото един от мъжете се навежда и дръпва силно Елла напред. Тя губи равновесие и пада на земята. Не мога да не реагирам. Не ми пука дали те са хора на номер Осем, или не, не можеш да събориш така едно дванайсетгодишно момиче на земята. С мисълта си издигам мъжа във въздуха и го мятам на покрива на един склад оттатък улицата. Другите паникьосани размахват автомати и си крещят един друг.

Крейтън ме сграбчва за ръката.

— Нека разберем защо са тук и дали знаят къде е номер Осем. Тогава, ако се наложи, ще ги атакуваме с пълна сила.

Все още бясна, аз се отдръпвам, но кимам в знак на съгласие. Прав е — нямаме представа какво искат от нас. По-добре е да го разберем сега, когато все още могат да ни обяснят.

Висок брадат мъж с червена барета излиза от един от покритите камиони и бавно тръгва към нас. Усмихва се самоуверено, но погледът му е лукав. От кобура на рамото му се показва малък пистолет.

— Добър ден и добре дошли — казва той на английски със силен акцент. — Аз съм командир Грахиш Шарма от въстаническата националистическа групировка „Вишну Осем“. Идваме с мир.

— Тогава за какво са ви оръжията? — пита Крейтън.

— Те са, за да ви убедим да дойдете с нас. Знаем кои сте и никога не бихме ви нападнали. Наясно сме, че ще ни победите. Вишну ни каза, че всеки от вас е могъщ като самия него.

— Как ни открихте? — настоява Крейтън. — И кой е Вишну?

— Вишну е всепроникващата същност на всички същества, господарят на миналото, настоящето и бъдещето, Върховният Бог и Пазителят на Вселената. Той ни каза, че ще бъдете общо четирима — три млади момичета и един мъж. Помоли ни да ви предадем едно съобщение.

— Какво е съобщението? — питам аз.

Командир Шарма прочиства гърлото си и се усмихва.

— Съобщението гласи: „Аз съм номер Осем. Добре дошли в Индия. Моля, елате при мен колкото е възможно по-скоро“.

Небето е сиво и надвиснало. Гората е тъмна и студена. Повечето листа на дърветата са опадали и лежат мъртви на земята. Девет върви пред мен и оглежда внимателно околността за дивеч.

— Знаеш ли, този заек беше по-вкусен, отколкото очаквах.

Той измъква от джоба си късо парче връв и завързва рошавата си коса на опашка.

— Довечера ще го направя пак, ако проявяваш интерес.

— Смятам да измисля нещо по-добро.

Гнусливостта ми, изглежда, го изненадва.

— Страх те е от прясно убито животно? Трябва да ядеш, ако искаш да си върнеш силите. Не знам защо, но от нашите лечителски камъни няма никаква полза за болестта ти. И знаеш ли, тези твои болежки са голяма досада. Бавим се, човече. Трябва да те стегнем и да си дигаме чукалата оттук.

Разбирам колко съм отпаднал от това колко уморен се чувствам, когато вървя. Само на стотина метра сме от порутената ни къща и аз вече съм изтощен. Ужасно много ми се иска сега да съм там и да спя. Знам добре обаче, че ако не си размърдам задника и не се движа, няма да се оправя.