Питакъс Лор - Възходът на номер Девет

— Но нямам представа за какво се ползва което и да е от нещата вътре.

Крейтън се пресяга и докосва ръката ми. Очите ми срещат неговия сериозен, окуражителен поглед.

— Нормално е да не знаеш. Ще ти покажа това, което аз знам — казва ми. — Сега съм сепан не само на Елла, но и на всички вас. Докато аз съм жив, Марина, можеш да разчиташ на мен.

Кимвам и поставям длан върху заключалката. Сега, когато Аделина е мъртва, мога да отварям сандъка сама, но от това само ме боли повече. Шест ме наблюдава, сигурна съм, че знае точно как се чувствам, защото тя също е загубила нейния сепан. Студената метална заключалка трепва при допира ми. После прищраква и пада на пода. Прашният път, по който се движим, е осеян с дупки и скални отломки, ръката ми непрекъснато отскача и едва успявам да я пъхна в сандъка. Внимавам да не докосна червения светещ кристал в ъгъла, който ми създаде толкова неприятности на камбанарията в сиропиталището. Нещо като лориенска ръчна граната или може би по-лошо. Хващам чифт тъмни очила.

— Знаеш ли за какво служат? — питам Крейтън.

Той ги оглежда за секунда, после поклаща глава и ми ги връща.

— Нямам представа, но може би с тях ще можеш да виждаш през предметите, като с рентген. Или пък може да са термични детектори, за виждане през нощта. Нали разбираш, има само един начин да разберем.

Поставям очилата на лицето си и поглеждам през прозореца. Освен че приглушават слънчевата светлина, нищо друго не се случва. Проверявам ръцете си, но те са си толкова плътни, колкото и преди, а когато вдигам очи към лицето на Крейтън, по него няма никакви термични точки.

— Е? — пита Шест. — Какво се получава с тях?

— Не знам — отговарям и отново оглеждам голия пейзаж навън. — Може би са най-обикновени слънчеви очила.

— Съмнявам се — казва Крейтън. — Тепърва ще разберем за какво се използват, както и другите неща тук.

— Може ли да ги видя? — пита Елла. Аз ѝ ги подавам.

Тя ги слага на носа си и се завърта, за да погледне през задния прозорец. Аз се връщам към сандъка пред мен.

— Чакайте, всичко изглежда някак различно, не мога да разбера защо. Сякаш виждам всичко малко забавено или пък ускорено… Не мога да преценя. — Изведнъж Елла ахва и после изкрещява: — Ракета! Ракета!

Проследявам погледа ѝ, но виждам само кристално синьо небе.

— Къде? — крещи Крейтън.

Елла сочи към небето.

— Скачайте от камиона! Трябва да се махнем веднага!

— Там няма нищо. — Шест присвива очи към хоризонта. — Елла, мисля, че тези очила нещо те подвеждат, аз нищо не виждам.

Елла не чува. Прехвърля се през мен все още с очилата на носа и отваря вратата на камиона. Банкетът на пътя е опасан с остри скали и сухи храсти.

— Скачайте! Бързо!

Сега вече го чуваме, някакво слабо свистене във въздуха, и внезапно се появява черна точка точно там, където сочи Елла.

— Скачайте! — крещи Крейтън.

Сграбчвам отворения сандък и скачам. Краката ми се удрят в твърдия прашен път и се подгъват под мене, светът изведнъж се превръща във въртележка от кафяво, синьо и пронизваща болка. Задната гума на камиона одира ръката ми и аз успявам да се претърколя встрани секунда преди следващият камион да профучи край мен. Главата ми се удря в остър камък, премятам се още веднъж и се приземявам върху сандъка. Ударът ме оставя без въздух, а съдържанието на сандъка се пръсва в мръсотията. Чувам Елла и Шест да кашлят някъде около мен, но не мога да ги видя в мъглата от прах, която ни обгръща. Секунда по-късно ракетата пада точно зад камиона, от който скочихме и който продължава да се носи напред. Експлозията е оглушителна, камионът с командир Шарма на него се преобръща напред и се стоварва с покрива надолу сред облак от дим. Джипът зад него, който се движи килнат на една страна, не успява да отбие, удря се в ръба на отворилата се от ракетата бездна и потъва право в огромната дупка. Още две ракети атакуват конвоя. Въздухът е изпълнен с толкова прах, че хеликоптерите над главите ни не се виждат, но ясно се чуват. Опипвам слепешком около себе си и се опитвам да събера пръсналите се от сандъка неща. Сигурно заедно с наследството си прибирам още толкова камъни и клонки, но по-късно ще прегледам какво съм събрала.

Точно когато съм сграбчила червения кристал, се чува грохот от оръдейна стрелба, който раздира въздуха.

— Шест! Добре ли си? — крещя. След това чувам Елла да пищи.

Дърпам вратичките на шкафове като обезумял и надничам под оскъдните мебели в стаята, когато чувам някой да влиза шумно в къщата. Трябва да е Девет, защото Бърни не мърмори така.