Питакъс Лор - Възходът на номер Девет

— Девет! — изкрещявам. — Къде си скрил сандъка ми?

— Виж под мивката в кухнята — провиква се той.

Отивам в кухнята. Подът, покрит с накъсан линолеум, прилича на разнебитена шахматна дъска, която някой е полял с кафе. Дръжките на шкафа под мивката са провиснали и когато ги дръпвам, нещо прищраква.

— Чакай, Четири! — вика Девет от другата стая. — Направих…

Вратичките на шкафа рязко се отварят и аз политам назад.

— … капан — довършва Девет.

Дузина заострени пръчки се изстрелват към мен. Инстинктът ми се задейства и започвам да ги отклонявам с телекинезата си, когато са едва на сантиметри от мене. Те рикошират встрани и се забиват в стените.

Девет е застанал до вратата и се смее.

— Извинявай, човече. Съвсем забравих да ти кажа какво съм измайсторил.

Бесен, скачам на крака. Бърни Косар влетява и ръмжи срещу Девет. Докато мъмри Девет за глупостта му, аз се концентрирам, за да извадя пръчките от стените. Иска ми се да ги завъртя във въздуха и да ги запратя към Девет.

— Не ти личи много, че съжаляваш.

Сериозно се замислям дали да не насоча остриетата към него, когато той със силата на телекинезата си започва да ги чупи на две, на четири, после на осем и парчетата се силят по пода.

— Без майтап, наистина забравих! — казва и свива рамене. Обръща се и тръгва към другата стая. — Както и да е, взимай си сандъка и влизай тук. Трябва да си вдигаме парцалите, така че започвай да си събирай нещата.

Осветявам с лумена си мухлясалите стени на шкафа и предпазливо си пъхам главата под мивката. В първия момент не виждам нищо и решавам, че Девет се будалка с мене. Готов съм да нахлуя в стаята и да го накарам да ми върне сандъка, когато забелязвам нещо. Лявата страна на шкафа влиза малко по-навътре от дясната. Опипвам с ръка и намирам фалшива стена от шперплат. Бинго. Ето го. Грабвам сандъка и го изнасям от кухнята.

В дневната Девет рови в неговия сандък, онзи, който успяхме да спасим от пещерата на могадорианците.

— Радвам се да те видя, стари приятелю — казва той и измъква отвътре нещо малко и сребристо. После изважда друго, подобно на жълта топка с подутини по повърхността. Прилича на някакъв странен плод и не бих се учудил, ако Девет го стисне и от него потече сок. Поставя го на дланта си и още преди да попитам какво е, той го мята към пода и бързо отскача назад към стената. Нещото се удря в килима и отскача високо, като сменя цвета си от жълт в черен и става голямо колкото грейпфрут. Когато се издига на височината на раменете ми, малките подутини експлодират навън и се превръщат в остри като бръснач шипове. Навеждам се и се претъркулвам към БК, за да не ме пронижат.

— Какво правиш, по дяволите? — изкрещявам. — Можеше поне да ме предупредиш! Без малко да ме убиеш за втори път за по-малко от пет минути.

Девет дори не трепва, когато шиповете рязко се прибират в топката точно преди тя да се върне на дланта му.

— Хей, я не се впрягай толкова! — обръща се към мене.

Той държи топката пред очите си и аз се вцепенявам.

— Знаех, че нищо няма да ти се случи. Мога да я контролирам с мисълта си. Е, поне донякъде. В повечето случаи.

— Донякъде? Будалкаш ли ме? Не забелязах много да я контролираш. Трябваше да отскоча встрани.

Девет сваля топката. Изглежда малко разочарован. Но не достатъчно.

— Засега мога да контролирам само цвета.

— И само толкова? — питам саркастично.

Той свива рамене.

БК му казва да престане да се будалка.

— Хей, просто искам да проверя дали помня как се действа с тези неща. Поне с тези, за които знам как се ползват — обяснява ми и пуска топката обратно в сандъка. — Не знаеш кога ще ти потрябва.

Сега измъква наниза от зелени камъни, които беше използвал в пещерата на могадорианците, и го хвърля във въздуха. Той описва съвършен кръг и боклуците от пода се всмукват от него и изчезват като в черна дупка. После се завърта към задния прозорец и засиява в бяла светлина. Девет щраква с пръсти, боклуците изригват от кръга и помитат всичко, което е останало от прозореца.

— Е, това го отметнахме — смее се той.

Аз отварям моя сандък. Девет смята, че в сандъците ни има нещо, което може да ни помогне да намерим останалите. Първото, което виждам, е синята метална кутия от кафе, с праха на Анри, и аз поемам дълбоко въздух. Тутакси се пренасям в гората на Парадайс, вървим със Сара през топящия се сняг и виждаме мъртвото тяло на Анри. Бях му обещал, че ще го върна на Лориен, и все още смятам да го направя.