Питакъс Лор - Възходът на номер Девет

Стигаме до джипа и се вмъкваме в него — ние четиримата плюс командир Шарма и войникът. Крейтън настъпва газта и ни извежда бързо на пътя. Куршумите се сипят върху задната част на колата и правят стъклото на сол, заобикаляме паднал на пътя къс скала и успяваме да се измъкнем от безмилостния обстрел.

Този път не е направен за висока скорост. Целият е изровен и покрит с дупки, камъни и какво ли не още и Крейтън с усилия успява да държи колата на платното. Джипът е пълен с оръжие — намирам една ловджийска пушка и изпълзявам назад в очакване на мишена. Марина оставя сандъка си при Елла и следва примера ми.

Сега, когато имам време да посъбера мислите си, направо съм бясна. Смятахме, че ако номер Осем остане в планината, ние ще бъдем в безопасност тук, под радара. Вместо това сега ни обстрелват заради него. Ако оцелеем след всичко това, ще му разкажа играта.

— Къде отиваме? — Крейтън се провиква назад.

— Просто се придържай към пътя — отвръща командирът.

Обръщам се и поглеждам назад, през предното стъкло се виждат Хималаите. Те бавно се приближават и назъбените им върхове се издигат все по-застрашително. Кафявата пустиня пред нас свършва и в подножието на планината се извива ивица от зеленина.

— Защо тези приятелчета се опитват да убият номер Осем? — обръщам се към командир Шарма и цевта на пушката ми отскача от рамката на задния прозорец.

— Хората от „Фронта за съпротива“ не вярват, че той е Вишну. Мислят, че сме богохулници, които приемат момчето в планината за върховен Бог. Ето защо искат да ни убият.

— Шест! — крещи Елла. — Още един! — Тя все още е с очилата.

Поглеждам през задния прозорец и виждам как от хеликоптера изригва огън и нещо полита към нас. Това е някакъв вид ракета, която се носи право насам. С помощта на телекинезата си я отклонявам към пустинята и тя се взривява при падането си. Хеликоптерът изстрелва още две ракети.

— Време е да разкараме тия приятелчета! — изревавам. — Хайде, Марина, ще го направим заедно!

Тя кимва и вместо този път да насочим ракетите към земята, ние ги прихващаме и ги насочваме назад към хеликоптера. Наблюдаваме мрачно как той експлодира в гигантски кълба от огън. Никога не сме имали за цел да убиваме, но когато сме изправени пред избора да убием или да бъдем убити, винаги ще избера първото.

— Страхотна работа, Шест — казва Елла.

— Хип-хип ура — отговарям с мрачна усмивка.

— Мислиш ли, че сега вече ще ни оставят на мира? — пита Марина.

— Май няма да е толкова лесно — казва командир Шарма.

— Тя има същите способности като момчето, което наричате Вишну — сочи към мен Крейтън. — Това дали е достатъчно да ги накара да се откажат? Мислиш ли, че все още искат да воюват с него?

— Да, ако успеят да го намерят — отвръща командирът.

— Колко души са във „Фронта за съпротива в името на Бог“? — питам командир Шарма.

— Общо ли? Хиляди. А и имат богати спонсори, които ги подкрепят и им предоставят всичко, от което имат нужда.

— Като хеликоптери например.

— Имат и по-страшни неща — добавя командирът.

— Най-добре ще бъде, ако успеем да им се изплъзнем — обръща се Крейтън към командира. — Ще карам колкото е възможно по-бързо. Ако трябва да се бием, ще се бием, но ми се иска да го избегнем.

Минават пет минути в напрегнато мълчание. Аз и Марина държим под око колоната в далечината и всеки път, когато минем край нещо по-голямо, с телекинезата си го пускаме на пътя зад нас. Край пътя започват да се появяват високи дървета, стават все повече и повече, и не след дълго от двете страни се образува гъста преграда. Колата навлиза в една изключително тясна долина и започва да се изкачва по планината. Точно когато стигаме базата, командир Шарма казва на Крейтън да спре. Навеждам се напред от мястото си и виждам десетки купчинки да се издигат от земята.

— Противопехотни мини? — питам.

— Не съм съвсем сигурен — отвръща командирът. — Нямаше ги тук преди два дни.

— Има ли друг път за там, където отиваме? — пита Крейтън.

— Не, това е единственият — отвръща Шарма.

Изведнъж дочуваме шум от перките на хеликоптер, но все още не го виждаме. Високите дървета го закриват. Естествено, те също не могат да ни видят, макар че по звука се разбира, че вече са доста близо.

— Ако останем тук, ще бъдем лесна мишена — казвам аз и бързо премислям какъв да бъде следващият ни ход.

Крейтън отваря вратата си и излиза с автомат под мишница.

— Е, дотук беше. — И той сочи нагоре и вдясно от нас. — Трябва или да се качим там горе, да се прикрием зад дърветата и да се бием, или да продължим да тичаме право нагоре към планината.