Питакъс Лор - Възходът на номер Девет

— Аз няма да бягам — заявявам твърдо.

— Нито пък аз — присъединява се Марина, която е застанала до мен.

— Тогава ще се бием — казва командир Шарма и сочи към планината. — Половината от нас ще се разположат вляво, а останалите ще заемат позиция вдясно. Те двете ще тръгнат с мен. — Той посочва мен и Елла.

Двамата с Крейтън се споглеждаме и кимваме.

Елла се обръща към Крейтън:

— Ще се справиш ли без мен, тате?

Крейтън се усмихва:

— Марина с нейния завет ще има грижата каквото и да ми сторят, то да не продължи дълго. Мисля, че ще се справя.

— Аз ще го наглеждам, Елла — добавя Марина.

— Сигурен ли си, че така трябва да направим, командире? — пита войникът. — Мога да отида да доведа Вишну, да го докарам тук, за да ни помогне.

— Не, Бог Вишну трябва да остане там, където е в безопасност.

Крейтън се обръща към Елла:

— Остани с очилата. Може би с тях ще можеш да виждаш по-добре от нас, когато тръгнем нагоре през гората. Все още не знам как точно действат, но да се надяваме, че ще ни бъдат от полза.

Прегръщам Марина и прошепвам в ухото ѝ:

— Вярвай в способностите си.

— Трябва да излекувам командир Шарма, преди да тръгнете — казва тя.

— Не — шепна аз. — Все още му нямам доверие и ще бъде по-безопасен за нас, ако е ранен.

— Сигурна ли си?

— Засега да.

Марина кимва. Крейтън я потупва по рамото и ѝ махва с ръка да тръгне с него и младия войник. Тримата тръгват нагоре по левия склон на долината и се скриват зад объл каменен блок.

Командир Шарма, Елла и аз потегляме нагоре по десния хребет, като внимателно заобикаляме купчинките по земята. Откриваме добра позиция зад няколко големи каменни блока и се разполагаме в очакване на колоната.

Поглеждам командир Шарма. Чувствам се виновна за това, че не позволих на Марина да се погрижи за раната му. Все още не съм убедена, че този добре обмислен капан не е негово дело.

— Как е ръката ти? — шепна му.

Той с пъшкане заляга и подпира цевта на пушката си на една плоска скала. Поглежда ме и ми намига:

— Мога да се оправя и с една.

С крайчеца на окото си съзирам над нас хеликоптер, но той почти веднага изчезва. Или Марина се е погрижила за него, или пилотът не е могъл да проникне през гъстия заслон на долината. Поглеждам през дърветата, надявам се, че ще мога да поработя върху облаците около планинските върхове, но следобедното слънце ги е прогонило. Без вятър и без облаци, няма нищо друго, с което да се занимая. Мога да стана невидима, ако е необходимо, но засега предпочитам командирът да не знае това.

— Какво виждаш? — пита Елла.

— Едно голямо нищо — прошепвам. — Командире, колко далече е номер Осем оттук?

— Искаш да кажеш Вишну? Не е далече. Може би около половин ден път пеша.

Искам да попитам къде точно се намира той. Трябва да знаем в случай, че нещо се случи с командира и се наложи да продължим без него. Вниманието ми обаче е привлечено от ръждив пикап, който навлиза с пълна скорост в тясната долина, в откритата му каросерия стои мъж. Дори от разстояние се вижда, че е въоръжен, но и нервен. Върти припряно оръжието си на всички страни, трескаво се опитва да го насочи едновременно във всички посоки. Щом съзира джипа ни, пикапът спира рязко и войникът скача от него. Появяват се още камиони и спират зад пикапа. От един червен ван изскача войник и поставя гранатомет на рамото си. Хрумва ми нещо.

Побутвам командира с крак.

— Сега се връщам.

Не му давам време да възрази и хуквам към гората. Войникът е взел на мушка камиона ни, но преди да успее да дръпне спусъка, аз дръпвам гранатомета от рамото му и забивам единия му край в стомаха му. Войникът изкрещява и се превива на две. Когато чува вика, шофьорът на камиона се втурва към него с пистолет в ръка. Аз насочвам гранатомета към лицето на войника. За част от секундата той преценява какво може да направи носещият се във въздуха гранатомет, обръща се и хуква с вдигнати над главата си ръце.

Сега се насочвам към вече празния пикап и натискам спусъка. Ракетата излита от гранатомета ми, под пикапа избухва кълбо от огън и го изхвърля на десетина метра във въздуха. Горящият камион се сгромолясва на земята, отскача, преобръща се напред и се стоварва с трясък в задната част на нашия джип. Той се накланя напред, претъркулва се бавно през дребните скални късове на пътя, които ни попречиха да продължим напред. Следващите трийсет секунди са изпълнени с оглушителни, кратки взривове, войниците стрелят на сляпо около себе си и мините експлодират една след друга. От дърветата изхвърчат стотици птици, кръжат над нас и крясъкът им бързо се заглушава от прищракването, пращенето и пукота от боеприпасите, които продължават да вършат работата си. Бях права: наистина са били противопехотни мини. И сега нашият джип е просто купчина тлеещ метал.