Питакъс Лор - Възходът на номер Девет

Тя присвива очи и ме гледа с възможно най-кръвнишкото изражение, на което е способна.

— Знаеш ли какво се случва на деца като тебе в затвора? — пита.

— Бягат от него? Както направих и аз последния път? — Гледам я невинно с широко отворени очи.

Чувам как при това ми изпълнение Девет започва да вие от смях под скупчените върху него войници. Трябва да му призная, че с него никога не е скучно, дори и в момента.

Сега вече съм се ухилил до ушите. Знам, че тези мъже тук просто се опитват да си вършат работата. Смятат, че така допринасят за безопасността на страната си. Точно сега обаче аз ги ненавиждам. Мразя ги затова, че ни забавят, мразя и тази жена, която се прави на велика. А също така и затова, че носят оръжията на могадорианците. Но най-вече ги мразя, че пречупиха Сара и успяха да ни заловят двамата със Сам миналата седмица. Чудя се какво ли са ѝ обещали, за да я накарат да ме предаде. Възползвали са се от чувствата ѝ? Обещали са ѝ, че ще ме пощадят, ако им помогне да ни хванат? Може да са казали, че ще ѝ позволят да ме посещава в затвора, докато лежа там заради своите така наречени грешки? Поглеждам към Бърни Косар, но молецът никъде не се вижда. Изведнъж виждам тлъста кафяво-бяла хлебарка, която забързано пъпли нагоре по крака ми и се пъхва в джоба на джинсите ми.

Девет ще задържи нещата още известно време — казва ми БК. — Но не знам още колко дълго. Разбери каквото можеш, бързо.

Мъжът, който явно е главният тук, пляска с ръце, за да привлече вниманието на останалите.

— Е, добре! Сега да изчезваме с тези момчета тук, преди да са се появили нашите хора.

— А кои са тези ваши хора? — питам аз, макар че по някакъв начин знам много добре, че правителството на САЩ и могадорианците действат заедно. Това е единственото възможно обяснение на това, че използват могадорианско оръжие срещу нас. — Защо не ги искате тук?

— Затваряй си устата! — крясва специален агент Уокър. Тя изважда мобилен телефон и набира някакъв номер. — Водим го плюс още един. — Говори на някого. — Два сандъка. Не, но ще го отворим. До скоро.

— Кой беше това? — продължавам да питам. Тя не ми обръща внимание и прибира телефона си.

— Хей, приятелче, мислех си, че искаш да си купиш прахосмукачка — обръща се към мен Девет. — Наистина трябва да продам нещо. Шефът ще ме убие, ако се прибера отново с пълен кашон.

Мъжете го изправят на крака. Девет изтяга гръб и се усмихва самодоволно като котка, която е хванала мишка.

— Няма значение къде ще ни заведете. Няма затвор, който може да ни задържи. Ако знаехте кои сме, нямаше да си губите времето с тия простотии.

Агент Уокър се изсмива.

— Знаем кои сте и ако бяхте толкова умни и такива пичове, на каквито се правите, първо нямаше да се оставите да ви намерим.

Войниците взимат сандъците ни и излизат през предната врата. На китките ни щракват нови белезници. На Девет слагат три чифта.

— И идея си нямаш на какво сме способни — казва той със смразяващо благ глас, докато ни извеждат през предния двор. — Ако исках, щях да ви убия за секунди. Имате дяволски късмет, че съм такова добро момче. Засега.

Намираме се пред планински проход. Отвъд него се вижда тесен път, който върви право нагоре по билото на планината. Крейтън ми казва да вървя отзад и да прикривам следите, а Шест и Шарма повеждат групата. Чудя се как ли се чувства командирът от измяната на войниците му. Мисля си още дали, когато отново поеме командването, ще успее да преодолее съмненията си в тяхната лоялност. И през ум не ми минава да го попитам такова нещо, не и поради предположението, че той е знаел. Няма начин да не е знаел. В ръката ми е малкото клонче от сандъка. Трябва да разбера за какво служи. Когато го взех за пръв път — първия път, когато изобщо отворих сандъка си там, в приюта на Санта Тереза, когато Аделина все още беше жива, нямах време да разбера за какво служи. Ясно си спомням обаче, че когато го показах навън през прозореца, усетих някаква магнетична сила. Почти инстинктивно прокарвам палец по гладко одяланата му повърхност. Не след дълго забелязвам, че то някак въздейства върху дърветата край нас. Насочвам го към тях и се концентрирам върху онова, което искам да се случи. Чува се скърцане на корени и шумолене на листа. Обръщам се и тръгвам обратно по пътеката, моля редиците от дървета да ни прикриват и те започват да се привеждат едно към друго и да сплитат клони. Сега никой не може да ни проследи. Толкова много искам да помогна, а не да причинявам беди, искам да накарам наследството ми да ни служи и затова всеки път, когато някое дърво откликне на молбата ми, изпитвам огромно облекчение.