Питакъс Лор - Възходът на номер Девет

Командирът нагазва навътре във вира. Усмихва се и ръцете му треперят. Обръща се към нас:

— Вишну е Върховният Бог. В едната лява ръка държи раковина, за да покаже, че има способността да създава и да поддържа вселената, а в ръката отдолу има жезъл, който изразява властта му да разрушава материалистичните и демоничните наклонности. В едната дясна ръка държи чакрата, за да покаже, че има пречистено духовно съзнание, а в другата — красивото цвете лотос.

— Което показва божествено съвършенство и чистота — добавя Крейтън.

— Да, и това, както и много други неща! Точно така, господин Крейтън. Много добре!

Взирам се в статуята, във ведрото синьо лице, златната корона и предметите в ръцете ѝ, и чувствам как всичко друго избледнява в съзнанието ми. Споменът за битката в подножието на планината и онази сеч в Испания. Аделина и Джон Смит, Ектор. Вече не мисля за сандъка си и за Лориен, забравям и факта, че съм застанала насред студената вода. Енергията, която протича през мен, е невероятна. И ако съдя по омиротвореното изражение на другите, явно и те чувстват същото. Усещам как очите ми се притварят и се чувствам благословена, че съм тук.

— Хей! Той изчезна! — провиква се Елла.

Отварям рязко очи и я виждам да сваля бързо черните очила.

— Вишну изчезна!

Права е — на белия камък в средата на вира вече няма нищо. Поглеждам към Шест и Крейтън и виждам, че целите са нащрек, готови да реагират при най-малката опасност. Оглеждам се — какво е това, капан?

— Сега той ще ви подложи на изпитание — обажда се командир Шарма и прекъсва мислите ми. — Той е единственият между нас, който не изглежда шокиран от изчезването на Вишну. Затова ви доведох тук.

Виждаме го всички едновременно. Нещо закрива слънцето от върха на назъбената скала над вира и хвърля във водата дълга сянка със странна форма. Някакъв силует се движи наляво, върви бавно по самия ръб и спира точно над най-отдалечения от четирите водопада.

— Командире! — възкликвам аз. — Кой е това?

— Това е първото ви изпитание — отвръща той и пристъпва напред по тревистия бряг на езерото. Ние го следваме, без да сваляме поглед от фигурата на скалата.

Миг по-късно тя полита грациозно надолу. Забелязвам, че краката ѝ са странно къси и има широк, кръгъл торс. Пада бавно, сякаш се носи във въздуха, преодоляла гравитацията. Когато докосва повърхността на водата, няма никакъв плисък. Не се образува нито една вълничка. Шест стиска здраво в ръката си големия син медальон, който виси на врата ѝ. Елла отстъпва няколко крачки назад, по-далече от езерото.

— Това може да е капан — казва тихо Крейтън и изрича на глас мисълта ми. — Пригответе се за битка.

Шест пуска висулката от ръцете си и трие дланите си една в друга. Аз оставям сандъка си на земята и започвам да имитирам движенията ѝ, но се чувствам някак глупаво и се оглеждам крадешком да проверя дали някой не ме гледа. Слава богу, всички са заети с други неща. Истината е, че Шест знае как да се сражава, за това са я обучавали през целия ѝ живот. Всичко, което прави, си има своята цел. А аз просто търкам длани. Бавно прибирам ръце към тялото си.

— Ще ви изпитва един по един — казва командирът.

Шест изсумтява.

— Не вие диктувате правилата. Не и за нас.

Тя се обръща към Крейтън, който кимва в съгласие.

— Командире, не за това сме дошли тук — добавя Крейтън. — Дойдохме да намерим нашия приятел, а не да ни подлагат на изпитания или да се сражаваме.

Командир Шарма, без да каже нищо, тръгва към една малка полянка и сяда на ниската трева. Никога не бих предположила, че е човек, който може да се сгъне в поза „лотос“.

— Трябва да минете изпитанията един по един — казва той спокойно.

Съществото, или каквото е там, което се гмурна преди малко в езерото, все още е под водата. А аз съм единствената, която има завета да го последва там долу. Знам точно какво трябва да направя. И въпреки това съм изненадана, когато се чувам да казвам:

— Аз ще съм първа.

Поглеждам към Шест. Тя ми кимва и аз се гмурвам в езерото. Колкото по-надълбоко слизам, толкова по-тъмна става студената вода. Държа очите си отворени и отначало виждам само на сантиметри пред себе си в мътната вода. Но очите ми скоро свикват и погледът ми прониква далеч в езерото, способността ми да виждам в тъмнина ми идва добре дошла. Оставям водата да навлезе в дробовете ми и ме обзема познат покой. Дишам нормално и се оставям на действието на завета ми.

Достигам до калното дъно и се завъртам, оглеждам се във всички посоки за съществото, което се хвърли от скалата. Нещо преминава над дясното ми рамо и когато се обръщам, виждам фигура, която идва към мен. Той носи златна корона над късата си, гарвановочерна коса. Веждите му се очертават като два съвършени полукръга, а носът му е пробит и на него е закачен златен пръстен. Красив е по някакъв странен начин. Не мога да откъсна очите си от него.