Роберт Джордан - Конан Разрушителя

— Сега е време да спиш, момиче — продължи човекът с белязаното лице. — Утре рано трябва да потеглим. — Той започна да приготвя леглото й, почиствайки камъните от земята, след което се зае да копае с камата си.

— Моля те. Бомба̀та — каза Джина. — Не мога ли да остана будна още малко? Звездите тук изглеждат толкова по-различни, отколкото над градините на двореца. Сякаш мога да ги докосна. — Бомба̀та безмълвно постла одеяла върху подравнената земя. — О, много добре — тя въздъхна и скри с ръка една прозявка. — Просто искам да изживея всичко, а тук има толкова много нови за мен неща.

Джина легна и Бомба̀та с изненадваща нежност я зави с още едно одеяло.

— Ще ти дам възможност да изживееш всичко, което е възможно — каза й той тихо. — Колкото е възможно, дете, но след шест нощи ние трябва да бъдем в Шадизар!

Слагайки глава на ръцете си, Джина промърмори нещо, докато заспиваше.

„Като любовник“, помисли Конан, докато наблюдаваше Бомба̀та, останал наведен над момичето. Ако не беше толкова очевидно, че Джина е девица, той щеше да бъде сигурен, че този мъж й е любовник.

Бомба̀та се изправи, отиде до огъня и започна да слага тор върху него.

— Аз ще пазя пръв, крадецо — каза той. Без да отрони пито дума, той се върна при Джина, извади сабята си, седна със скръстени крака и сложи голата сабя върху коленете си.

Конан стисна устни. Човекът се беше разположил между Джина и кимериеца, сякаш трябваше да я пази от него. Без да сваля очи от Бомба̀та, Конан се изтегна на земята и сложи ръка върху дръжката на сабята си. Той не се зави с одеяло. Беше свикнал на по-голям студ от този в заморанската равнина, а и одеялото щеше да му отнеме миг повече, ако трябваше да използува оръжието си. Това можеше да се окаже фатално срещу мъж, който вече беше със сабя в ръка. И все пак въпреки недоверието към Бомба̀та, умът му беше зает с новата загадка, която се беше притурила към останалите. Какво трябваше да се случи в Шадизар подир шест нощи? Конан продължаваше да се мъчи над този въпрос, когато сънят го обори.

Червеникавото слънце безмилостно сипеше жар върху тримата ездачи, пътуващи на запад през заморанските равнини. Джина смъкна по-ниско качулката на снежнобялото наметало в напразен опит да намери в нейната сянка хладинка за лицето си. Тя знаеше, че Бомба̀та беше прав, когато каза, че наметалото ще я предпази от слънцето — беше държала ръката си извън наметалото достатъчно дълго, за да почувства силата на слънчевите лъчи и беше убедена, че е така — но дрехата не намаляваше топлината. Това беше изживяване, което тя почувства, че с удоволствие би могла да пропусне. Пред тях се издигаха планини със заснежени върхове. Карпашките планини обещаваха и хлад и вода. Джина облиза устни, но те си останаха сухи.

— Планините, Бомба̀та — каза тя. — Ще стигнем ли скоро до тях?

Той се обърна към нея. Страх прониза сърцето й при вида на набразденото с белези, изпотено лице под абаносовочерния шлем. „Глупост! — каза си тя. — Да се плаши от Бомба̀та, когото е познавала през целия си живот. Истинска глупост“.

— Няма да е скоро, дете — отговори той. — Утре. Може би още сутринта.

— Но те изглеждат толкова близко — възрази тя.

— Така изглежда заради въздуха над равнините, дете. Окото губи представа за разстоянията. Планините са все още на много левги оттук.

Джина помисли да поиска още една чаша вода, но когато пиеше последната чаша, тя беше видяла как загриженият поглед на Бомба̀та претегля оставащата им вода. Откакто се бяха събудили, той беше пил вода само два пъти. Тя погледна към Конан, който се движеше отпред с повода на товарния кон, завързан за седлото му. Севернякът бе пил вода само един път и от тогава не беше поглеждал към меха. Той яздеше спокойно с ръка, поставена върху дръжката на сабята, с поглед, насочен непрекъснато напред, очевидно без да забелязва, че слънцето ги беше изгорило, а още не бе изминало дори половината път до зенита.

„Какъв странен младеж“, помисли тя, макар че почти нямаше с кого да го сравнява. Не беше по-голям от нея, в това беше сигурна, но очите му — такъв странен цвят за очи, сини — изглеждаха несравнимо по-стари. Жаждата не го измъчваше, нито топлината. Можеше ли нещо да го забави? Дъжд или вятър, или сняг? Беше слушала разкази за сняг в планините, навят на преспи, високи колкото двореца. Не, тя беше сигурна, че той ще продължи да върви, че нищо не може да го спре. Може би точно поради това леля й беше избрала него. Може би той беше герой, предрешен принц, както в историите, които й разказваха прислужничките, когато леля й не беше в двореца.