Роберт Джордан - Конан Разрушителя

— Джина не трябва да пострада! — намръщи се Тарамис.

— Аз ще я запазя, но не мога да сторя това при пълно неведение за това, което ме очаква. Ако знаете нещо повече…

— Много добре. Аз… със сигурност знам, че ключът сега е в един човек на име Амон-Рама, стигиец.

— Магьосник. — След всичко, което беше чул, той не можеше да допусне, че този стигиец не е магьосник.

— Да, магьосник. Виждаш, че ти казах всичко, което зная. Аз искам не по-малко от теб това пътуване да бъде успешно. Изплаши ли се, готов ли си да се изправиш пред онова, което предстои? Не забравяй твоята Валерия.

При тези нейни думи лицето му придоби суров израз.

— Казах, че ще го направя, и не се отричам от думите си.

— Много добре — каза Тарамис. — Сега едно последно нещо толкова важно, колкото и всичко останало, поне за теб. На седмата нощ от днес нататък, на небето ще се получи подреждане на звездите, което става веднъж на хиляда години. Тогава именно мога да ти върна Валерия, ако дотогава успееш да се върнеш при мен със съкровището и с лейди Джина. — Тя вдигна ръка, за да предотврати несъгласието, което Конан се готвеше да изрази. — Моите астролози не могат да определят къде се намира нито ключът, нито съкровището, но те ме уверяват, че и двете могат да бъдат намерени и върнати до това време.

— Те ви уверяват — усмихна се той мрачно.

Конан надникна в чашата си и изпи до капка останалото вино. Преди един час той мислеше, че е затънал до колене в магии и предпазливост. Сега вече знаеше, че е затънал до шия , и то в мъгла.

Изведнъж в двореца се чу пронизителен нисък на момиче. Писъкът се повтори и потрети. Конан скочи на крака и ръката му легна върху дръжката на сабята. Той видя, че телохранителите настръхнаха и разбра, че не писъкът, а неговата реакция ги беше разтревожила.

— Това е племенницата ми — каза припряно Тарамис. — Джина страда от кошмари. Седни, Конан. Ще ида при нея и щом се успокои, веднага ще се върна. — Като каза това, за най-голяма изненада на кимериеца, принцесата на Замора изскочи от стаята.

Тарамис затича обзета от гняв. Тя беше започнала да мисли, че кошмарите на Джина са престанали, че се е отървала от тези терзания. Племенницата й се беше свила на кълбо в средата на леглото и ридаеше, разтърсвана от конвулсии, осветявана от бледата лунна светлина, която струеше от сводестите прозорци. Тарамис не се изненада, когато не намери при нея никакъв прислужник. Всички знаеха, че само тя може да се справи с мрачните видения, които измъчваха нейната племенница. Благородницата коленичи до леглото и постави ръце върху раменете на Джина. Момичето трепна, после видя Тарамис и се вкопчи в нея.

— Беше сън — плачеше тя. — Ужасен сън! — Още ненавършила осемнайсет години, Джина беше стройна и красива, но сега големите й тъмни очи плуваха в сълзи, а сочните й устни трепереха неудържимо.

— Само сън — успокояваше я Тарамис и я галеше дългата й черна коса. — Нищо повече от сън.

— Но аз видях… аз видях…

— Шшт. Успокой се, Джина. Утре тръгваш на твоето голямо приключение. Сега ти не можеш да си позволиш да те стряскат сънища.

— Но този сън така ме изплаши — запъна се Джина.

— Успокой се, дете.

Тарамис докосна леко с върха на пръстите си слепоочията на Джина и започна шепнешком да пее монотонно. Постепенно риданията на момичето престанаха, треперенето изчезна. Когато дишането й се успокои и прие ритъма на дълбоко заспал човек, Тарамис се изправи. Стотици пъти тя беше мислила, че сънят и спомените от него са прогонени, но проклетият кошмар се връщаше, за да я преследва отново. Тя разтри собствените си слепоочия. Същата сила, която беше предначертала съдбата на момичето, правеше всеки път все по-трудно прогонването на кошмара. Без тази сила, без тази съдба нямаше да има никакви кошмари. Джина беше Единствената, за която се говореше в скрижалите, и само това имаше значение. Този път кошмарите щяха да са прогонени достатъчно дълго. Трябваше да бъде така.

През целия си живот Тарамис беше работила по този начин, всъщност от ранно детство. Още щом порасна достатъчно, за да има ясна представа за себе си, нейната леля, принцеса Елфейн, започна да я обучава в двата метода, чрез които една жена би могла да има истинска власт: съблазън и магия. Когато Елфейн умря, момиченцето Тарамис, тогава вече на десет години, не присъства на погребалния обред. По-старите хора смятаха, че отсъствието се дължи на голямата й скръб. В действителност тя претърсваше личните стаи на леля си, отмъквайки книгите с магии и магическите предмети, които Елфейн беше събирала цял живот. И тогава тя намери скрижалите на Скелос. С навлизането на луната в нейната поредна фаза започна двадесетата година на усилен труд, който сега трябваше да се увенчае с успех.