Роберт Джордан - Конан Разрушителя

— Тонът ти започва да ме дразни — каза той хладно.

— Ако не беше необходим…

— Не карай твоя човек да ме чака. Аз ще бъда тук… след банята.

Бомба̀та несъзнателно посегна към сабята си; после белезите на лицето му посиняха и той мълком излезе от стаята, вдигнал горделиво глава.

Четирите момичета мълчаливо следяха този словесен двубои. Те се бяха сгушили една до друга и гледаха страхливо Конан.

— Не се боите, няма да ви ухапя — каза им той приятелски.

Те пристъпиха плахо към него и веднага започнаха да го събличат и да бърборят:

— Мислех, че ще го ударите, милорд.

— Бомба̀та е свиреп воин, милорд. Опасен човек.

— Разбира се, милорд, вие сте висок колкото него. Мислех, че не може да има човек, висок колкото Бомба̀та.

— Но Бомба̀та е по-едър. Не че се съмнявам във Вашата сила, милорд.

— Спрете — засмя се Конан. — Една по една. Първо, аз не съм лорд. Второ, мога самичък да се изкъпя. И трето, как се казвате?

— Аз съм Ания, милорд — отговори най-стройната. — Останалите са Тафис, Анук и Лайла. Ние сме тук, за да ви изкъпем, милорд.

Конан с око на познавач огледа нейните прелести.

— Аз мога да измисля по-добри занимания за вас — промърмори той.

За негова изненада Ания силно се изчерви.

— Това… това е забранено, милорд — каза тя със заекване. — Ние сме определени за Спящия бог.

От останалите три се чуха тежки въздишки, а лицето на Ания побледня така бързо, колкото беше почервеняло.

— Спящия бог? — каза Конан. — Що за бог е той?

— Моля ви, милорд — простена Ания — за него не бива да се говори. Моля ви. Ако вие разкриете това, което ви казах аз… аз ще бъда наказана.

— Ще запазя пълно мълчание — обеща Конан. Въпреки обещанието на Конан те не промълвиха нито дума за нещо извън неговата баня.

Той остана неподвижен, за да бъде насапунисан и изплакнат, после отново насапунисан и още един път изплакнат. Четирите момичета го избърсаха с меки кърпи, после го разтриха с благовонни масла. Разбира се, не с най-силните, тях Конан успя да избегне, макар да смяташе, когато момичетата свършиха, че и така прилича на благороден безделник. Когато в стаята влезе един плешив и съсухрен човек, той вече беше облечен в бели копринени дрехи.

— Аз съм Джарвенюс — каза старият човек и леко се поклони. — Главен прислужник на принцеса Тарамис. — Каза го с тон, показващ недвусмислено, че смята положението си безкрайно по-високо от това на един крадец. — Ако си готов, ще те заведа при… — Той се изкашля, когато Конан взе колана с хладното оръжие. — Това не ти е необходимо.

Конан закопча колана и постави широката си сабя и камата на местата им. Той не обичаше да бъде без оръжие при каквито и да било обстоятелства и колкото повече неща научаваше тук, толкова по не му харесваше да остане в двореца на принцесата. — Заведи ме при Тарамис — каза той.

Джарвенюс се задави.

— Ще те заведа при принцеса Тарамис.

Кимериецът му махна с ръка да тръгва.

„Изненада подир изненада“ — помисли Конан, когато старият човек го остави самичък. Стаята, в която го въведе, не беше приемна. Златни лампи прогонваха сгъстяващата се вън тъмнина. В единия край на голямата стая имаше огромно, кръгло легло, застлано с чисто бяла коприна. Върху мраморния под бяха постлани килими от Вендия и Иранистан, а в центъра имаше ниска маса от полиран месинг с кристално шише, пълно с вино и две чаши от ковано злато. Тарамис, увита от главата до петите в черна коприна, беше полегнала на възглавници, наредени до масата.

Двамата не бяха сами в стаята. Във всеки ъгъл стоеше по един облечен в черни доспехи воин със свален шлем и с преметната на гърба сабя по такъв начин, че дръжката стърчеше над дясното рамо. Тези воини гледаха право пред себе си и стояха като мумии, без да дават признаци, че дишат или мигат.

— Моите телохранители — каза Тарамис, посочвайки към четиримата. — Най-добрите воини на Бомба̀та, почти толкова добри, колкото самия него. Нападат само по моя заповед. Ще пием ли по чаша вино?

Тя стана и се наведе да напълни чашите. Дъхът на Конан секна в гърлото му. Черната коприна се изопна върху заоблените бедра на наведената жена. При многото гънки дрехата беше непрозрачна, но опъната, тя беше като мъгла. Под нея нищо не скриваше гладката кожа на Тарамис. Когато се обърна към него с чанта в ръка, той установи, че не може да откъсне очи от нейните леко полюшващи се, разкошни гърди.

— Слушай, казах, че ако искаш нещо да хапнеш, ще заповядам да донесат. — Гласът на благородницата беше дрезгав. Тя се забавляваше.