Роберт Джордан - Конан Разрушителя

Малак веднага се оживи.

— Не трябваше, наистина не трябваше да правиш това предложение, кимериецо. Та ние сме другари, нали? Все пак аз ще го приема, за да бъде всичко справедливо. При условие, че няма да влизам в двореца на Тарамис. Преди няколко години тя хвърли трима мои братовчеди в тъмница и двама от тях там си изгниха.

— Тя не може да те различи от една гъсарка, Малак. И все пак няма да искам от теб това, а и може да си сигурен, че Тарамис също няма да го пожелае. В равнината единственото, което тя искаше от теб, беше да се пръждосаш.

— Това само показва колко малко тя разбира от таланти — каза нацупено дребният крадец. — Ако има нужда от крадец, може ли да намери по-добър от мен? Какво говоря? Аз ще прекадя тамян в храма на Митра в знак на благодарност, че е избрала теб вместо мен. Какво ще искаш да сторя?

— Аз ще отида в двореца на Тарамис. Ти трябва внимателно да ме следиш, тъй като не зная къде може да се наложи да отида и дали ще имам време да те потърся, ако трябва да напусна града. Трябва също да разбереш къде е Акиро.

— Друг магьосник? — възкликна Малак.

Акиро наистина беше магьосник. Той беше нисък, пълен човек с жълта кожа и може би беше дошъл от далечен Китай, но никога не беше назовавал родното си място. С магьосническите си способности той вече беше помогнал веднъж на Конан. Кимериецът не му вярваше напълно — той не вярваше напълно на никой магьосник, — но Акиро беше обичал Валерия. Може би това щеше наклони везните в благоприятна посока.

— В работата, която трябва да свърша, може би той ще ми потрябва, Малак. Най-малкото ще следи магьосниците на Тарамис, за да не ми върнат Валерия с някаква магия върху нея.

— Ще го намеря, кимериецо. Имаш ли време да изпием чаша вино за късмет, или трябва веднага да се връщаш в двореца на Тарамис?

— Сега ще отида там за първи път — засмя се Конан. — Напуснах нейната компания, без да се сбогувам, и охраната на принцесата вече сигурно претърсва улиците, за да ме намери. Надявам се да стигна до двореца, без да се наложи да убивам някого от тях.

Малак поклати глава.

— Ще извадиш голям късмет, ако тя не е толкова ядосана, че да украси някое копие с главата ти.

— Може да е много ядосана, но такова нещо няма да направи. Принцесата не търси кой да е крадец, Малак, а точно мен. Тя знае името ми и беше отишла в равнината, за да ме намери. Каквито и да са нейните намерения, Конан от Кимерия й е необходим.

Хората от града смятаха, че дворецът на Тарамис има вид на крепост. Разбира се, не такава, каквато беше кралският дворец. Гранитните стени, увенчани със зъбери, бяха с две стъпки по-ниски от тези на кралския. На четирите ъгли на стените имаше квадратни кули, а други две се издигаха от двете страни на обкованата с желязо порта.

Когато Конан пристигна, тази порта беше отворена и охранявана от двама воини с шлемове и черни нагръдници, с копия с дълги остриета, вдигнати застрашително нагоре. Часови стояха неподвижни като камък отгоре на кулите и освен тях имаше още много войници покрай стените. Едрият кимериец сви презрително устни при вида на толкова много стражи. Бяха като статуи и ползата от тях беше почти същата. На лунна светлина дори сляп крадец би могъл да мине между тях, без да го забележат.

Слънцето вече се спускаше към хоризонта на запад, дежурството на стражите при масивната порта почти свършваше, те бяха отегчени, умовете им заети с мисли за храната, виното, момичетата, които ги очакваха в казармата. Конан беше на три крачки от тях, когато стражите разбраха, че той иска да влезе вътре, а не само да мине край тях. Те знаеха от опит, че хора като него влизаха в двореца на принцесата само по пътя към тъмниците. Войниците свалиха копията и насочиха дългите им върхове към гърдите му.

— Махай се — изръмжа един от тях.

— Дошъл съм да се срещна с Тарамис — съобщи Конан.

Войниците видяха прахта, полепнала по изпотеното му лице и се усмихнаха подигравателно. Мъжът, който първоначално се бе обърнал към Конан, заяви:

— Казах ти да…

Неочаквано се появи Бомба̀та. Той блъсна стражите встрани, сякаш изобщо не ги беше видял. Те се блъснаха в дебелите, обковани с желязо талпи на разтворената порта и паднаха зашеметени. Бомба̀та стоеше на мястото, заемано преди това от стражите, гледаше Конан и нервно стискаше и пускаше дръжката на сабята си.

— Как се осмели да дойдеш тук след…? — Огромният воин с белязаното лице пое разтреперан дъх. Черните му очи бяха на нивото на очите на Конан. — Къде, в името на деветте ада на Зандру, изчезна?