Роберт Джордан - Конан Разрушителя

Конан изръмжа:

— Като жив труп? Попадал съм на такъв. По-добре да остане мъртва.

— Не труп, варварино. Жива плът. Гъвкава плът. Аз мога да ти я дам и да я направя такава, каквато ти желаеш. Искаш ли да си сигурен в нейната преданост през цялото време? Аз мога да ти я осигуря. Искаш ли тя да пълзи в краката ти, да те боготвори? Аз…

— Не! — Кимериецът се задави от гняв. — Тя беше воин. Аз не ще… — Дрезгавият му глас затихна.

— И така, сега вярваш ли ми? — Тъмнооката жена махна с ръце; пламъците и образът на Валерия изчезнаха. Остана голата плоча без никакви видими следи от огън. Окаченият на синджирчето кристал отново се избистри.

— Мога да направя това, което казвам.

Сабята на Конан бавно се спусна надолу. Той не обичаше магиите, дори когато бяха извършвани от магьосници, за които беше сигурен, че нямат лоши намерения, а такива магьосници наистина бяха малко. По… всеки дълг трябва да бъде изплатен. Един живот бе пожертван доброволно срещу неговия.

— Освободете Малак — промълви той уморено.

Бомба̀та подхвърли:

— След като сме очистили улиците на Шадизар от един крадец, мислиш ли, че отново ще пуснем дребосъка негодник? Никой на този свят няма полза от него.

— Един крадец повече или по-малко няма да промени нищо в Шадизар — каза Конан, — пък и той ми е приятел. Или го освободете, или по-нататъшният ни разговор ще продължи със звън на стомана.

Едрият воин отново отвори уста, но Тарамис го погледна и той така и нищо не каза.

— Освободи дребосъка — нареди му тя тихо.

Лицето на Бомба̀та заприлича на маска, върху която бяха изписани гняв и безсилие. Той обърна озлобено коня си и препусна към онези, които пазеха омотания в мрежата Малак. Миг по-късно въжетата бяха прерязани и дребният човек беше пуснат на свобода върху каменистата почва.

— Едва не ми счупиха костите — каза Малак, докато тичаше към Конан. — Какво беше това с огъня? Защо сме още жи…? — Той съгледа Тарамис и очите му се разшириха от изненада. — Ай-ай! — Малак започна любезно да се кланя и в същото време отправяше към кимериеца отчаяни въпросителни погледи. — Ние сме честни люде, о, уважаема принцесо, независимо от онова, което може да сте чула от лъжливите езици в Шадизар. Ние… започнахме работа като… като пазачи на керван. И никога не сме взели дори един плод от нар, без да платим. Вие трябва да вярвате…

— Махай се, малък червей — каза Тарамис, — преди да ти кажа колко много неща знам за теб.

Малак пристъпи нерешително към коня си, като непрекъснато следеше Конан с очи, изпълнени със съмнение.

— За известно време трябва да се разделим — каза му Конан, — както сторихме след боя в хана „Трите корони“. Върви и добра сполука.

С лед като хвърли последен безпомощен поглед към своите пазачи, дребният човек побягна към своя кон.

Когато Малак се изгуби от поглед отвъд хълма — удряйки с плетения си камшик коня и поглеждайки през рамо, сякаш не можеше да повярва, че са го пуснали да си върви — Конан се обърна към Тарамис.

— Какво искате да свърша? — попита той.

— Всичко ще ти бъде съобщено, когато му дойде времето — отговори красивата жена. Усмивката на устните й изразяваше триумф. — Засега трябва да науча някои неща от теб.

Конан не се поколеба.

— Приемам да ви служа, Тарамис. — Всеки дълг трябва да бъде изплатен, независимо каква е неговата цена.

Шадизар беше градът на златните куполи и кулите от алабастър, възземащи се към лазурното небе високо над прахта и камънаците на заморанската равнина. Кристалночисти фонтани бликаха сред смокиновите дървета във вътрешните дворове, ослепителното слънце се отразяваше в блестящите бели стени, зад които цареше мрак и прохлада. Наричаха го Порочния Шадизар и му бяха дали още десетина други имена, всичките по-малко похвални от последното, и всичките напълно заслужени.

Зад високите гранитни стени на града удоволствието беше така трескаво търсено, както златото и често едното биваше разменяно срещу другото. Сластолюбиви лордове облизваха устни над тръпнещи девственици като над изтънчено ястие. Благородни дами с изгарящи погледи дебнеха жертвите си като ненаситни, разгонени котки. Една благородна семейна двойка, съпруг и съпруга, всеки отдаден на плътски удоволствия извън топлото, домашно гнездо по това време беше обект на нескончаеми подигравки, защото след многобройни интриги и машинации, всичките прекалено заплетени, за да бъдат разказани тук, те открили, доста късно, че всеки от двамата е успял да си уреди тайна среща с другия.