Роберт Джордан - Конан Разрушителя

Конан избута другаря си встрани и скочи към мрежата. Светкавично я грабна и я повдигна във въздуха. Изненаданият ездач беше изхвърлен от седлото върху мрежата от дебели въжета, тялото му се търколи и се омота в тях. Една тояга се стовари върху гърба на кимериеца, той политна, но мигом се извърна, изрева и заби сабята си под железния нагръдник на своя неприятел.

Конан добре разбираше, че няма надежда за спасение. Твърде много хора се бяха струпали около него и нанасяха удари с криваци и тояги. Прахта, вдигната от копитата на конете, залепваше по изпотеното му тяло. Ноздрите му бяха изпълнени със зловонието на съсирваща се кръв, ушите му кънтяха от виковете на мъже, които крещяха разярени, че той все още не се предава. Конан предпочиташе по-скоро да загине, отколкото да се предаде. Сабята му вилнееше — вихрушка от остра като бръснач стомана, обагряща в кръв всичко, до което се докосне. Той успя да си проправи път между конниците, но масата от животни и хора се завъртя и отново го обгради.

Тръбата прозвуча за трети път. Бронзовият й глас се извиси над човешката врява. Хората, струпани около кимериеца, се оттеглиха. С явно нежелание те изоставиха замлъкналите мъртви и стенещите си ранени другари, и препуснаха обратно към живата верига, отдалечена на триста крачки.

Конан изненадано наблюдаваше как те се оттеглят. Кръв се процеждаше през прахта напластена по лицето му и обагряше гърба и предницата на неговата туника. Малак беше загинал, той беше зърнал неговия сетен миг. Не, не бе загинал! Беше пленен. Хванат в мрежа; ръцете и краката му се подаваха през дебелите й въжета като прасе, карано за продан на пазара. Съжаление обхвана кимериеца и той реши, че не може да изостави другаря си да свърши така.

Конан бавно се обърна, опитвайки се да държи под око всичко наоколо. Коне без ездачи блуждаеха между него и живия кръг от ездачи. Той можеше лесно да хване някой жребец и да си пробие път, ако се съгласеше да изостави Малак. Младежът дори не погледна към коня, който премина недалеч. Близко до него имаше тела, някои неподвижни, други гърчещи се от болка. Ранени викаха за помощ, или протягаха ръка към облечените в черно воини.

— Елате! — извика Конан към кръга от доспехи. — Нека да свършим започнатото. Знам, че ви се иска! — Тук-таме помръдваше по някой кон, сякаш неговият ездач нервно потрепваше, но отправеното предизвикателство остана без отговор.

Шумът от камъни, свличащи се по хълма, предизвести за пристигането на двамата, които бяха останали на билото. Едрият мъж със златно украшение на доспехите спря на десет стъпки от кимериеца, но ездачът с кожената маска преполови това разстояние, преди да дръпне назад юздите. Конан беше сам. Той не можеше да види почти нищо от приближилия човек, защото маската покриваше цялото му лице с изключение на очите, наметалото от черна вълна бе обвило всичко останало, но ако онзи искаше двубой, Конан беше готов да го приеме.

Излезлият напред вдигна ръце, за да свали шлема. Маската се смъкна от лицето му и кимериецът ахна от изненада. Пред него стоеше жена. Тъмните й очи искряха над високите скули, гарвановочерни коси, хванати с фиби, обкръжаваха като венец главата. Беше красива с онази красота, която има само жената, оставила моминството зад гърба си, но в нейната прелест, в решителната й брадичка, в пронизващия й поглед се криеше сила. Мантията й беше отметната назад и разкриваше кавалерийски брич, блуза от черна коприна, прилепнала към хълмчетата на пищните й гърди и заоблените бедра. Конан пое дълбоко дъх. Най-малко от всичко бе очаквал да срещне тук такава жена.

— Ти си този, когото наричат Конан. — Гласът й беше изпълнен с чувственост и едновременно с това звучеше властно.

Конан не отговори. Това, че беше напуснала разкошния си дворец със зелени градини и се беше озовала сред горещината на равнините, беше доста странно, но че беше дошла да търси именно него — а в това той сега не се съмняваше ни най-малко — беше повече от обезпокоително. И все пак той беше живял достатъчно дълго сред хора, които смятаха себе си за цивилизовани, а него за варварин, за да знае някои от нравилата за оцеляване. Той нямаше да започне да говори, докато не научеше нещо повече за нея.

Жената на коня свъси изящните си вежди, недоволна от неговото мълчание.

— Ти знаеш коя съм аз, нали?

— Вие сте Тарамис — отговори просто Конан и лицето й се намръщи още повече.

— Принцеса Тарамис. — Жената наблегна на първата дума. Неговото лице запази суровото си изражение, а сабята бе все така готова за бой. Макар че беше висока жена, тя изопна рамене, за да изрази цялата внушителност на своя ръст. — Аз съм принцеса на Замора. Тиридейтис, твоят крал, е мой брат.