Роберт Джордан - Конан Разрушителя

Малак извика и сграбчи кожените торби. Той пъхна мигновено няколко скъпоценни камъка в устата си — лицето му се изкриви от болка, когато ги преглътна — и после захвърли торбите в дупката. По-дребният мъж започна отчаяно да хвърля пръст отгоре им, да рита камъни и всичко, което му попадне, за да ги скрие, преди да пристигнат ездачите.

Конан сложи ръка върху обвитата с кожа дръжка на широката си сабя и зачака спокойно. Студените му сини очи се впериха в хълма в очакване да съзрат първите конници. „Могат да са всякакви — каза си той. — Могат да се интересуват от други неща, не тъкмо от Малак и мен“. Каза си, но не вярваше в своите думи.

Когато на билото се появи един едър самотен конник с черен шлем и абаносово черен нагръдник със златно украшение, Малак се засмя несигурно.

— Един човек. Той може да е едър, но ние сме в състояние да се справим с него, ако се опита…

— Чух тропот от повече коне — отвърна Конан.

— Дано Ерлик ги отнесе — простена Малак. Той пъхна лопатата със счупената дръжка под един голям камък и започна да го мести към дупката. — С нашите коне — каза Малак, като дишаше тежко, — ще можем да им се измъкнем. — Камъкът се катурна в дупката и я запуши.

Конан изсумтя, но нищо не отговори. Вярно, че конят на съгледвача беше покрит с толкова доспехи, колкото и ездачът. Двамата биха могли да постигнат известна преднина, но кимериецът знаеше, че тя ще се стопи бързо. Конете им бяха доставени без внимателен подбор като на хора, които очевидно трябва бързо да напуснат Шадизар и, макар че всеки един им струваше колкото добър кралски кавалерийски кон, при галоп животните щяха да рухнат още на първата половин левга и за радост на техните преследвачи да ги оставят да се спасяват със собствените си крака.

Съгледвачът спря на билото на хълма.

— Какво чака? — попита Малак, измъквайки от колана си две ками. — Ако трябва да умрем, не виждам никаква причина…

Изведнъж воинът в черна броня вдигна ръка и започна да маха. На билото с крясък изскочиха повече от осемдесет въоръжени конници — една черна вълна̀, която се разля от двете страни на съгледвача, които продължаваше да стои с вдигната ръка. В пълен галоп, диви викове воините продължиха напред и заобиколиха Конан и Малак, заставайки на около триста стъпки от тях.

— Като че ли не сме само двама души, а цяла армия — каза Конан. — Очевидно някой ни смята за много опасни, Малак.

— Толкова много ездачи — изпъшка Малак и погледна със съжаление към техните коне, които сега цвилеха раздразнени и подскачаха, сякаш искаха да побягнат. — Със златото, което дадохме за тия кранти, можехме да си живеем богато в продължение на месеци. Кой би могъл да допусне, че Амфратис толкова ще побеснее?

— Може би не му харесва, че му откраднахме скъпоценностите — каза Конан сухо.

— Не му взехме всичко — промърмори дребният крадец. — Трябва да е благодарен, че му оставихме нещичко. Той може да отдели някоя и друга пара̀ за храмовете и да благодари на Бога за онова, което му остана. Амфратис не трябваше да…

Кимериецът едва ли чуваше тирадите на другаря си. Той отдавна се беше научил да отсява важното в думите на дребния човек и просто не чуваше вайканията на Малак за онова, което можеше да бъде, но очевидно не беше станало.

В момента севернякът със стоманените очи беше съсредоточил вниманието си върху четирима от обграждащите ги воини, които яздеха един до друг и опипваха вързопа, привързан към седлото на един от тях. Младежът погледна назад към билото на хълма. Друг ездач, също маскиран, приближи до първия и започна да наблюдава онова, което ставаше долу.

Неочаквано високият съгледвач вдигна една извита бронзова тръба, прилична на роговете, използвани от благородниците по време на лов. От върха на хълма се чу силен звук и четиримата, които се занимаваха с вързопа, изведнъж го разопаковаха и препуснаха право към двамата мъже. Четирима други ги последваха.

Едрият кимериец се намръщи. Четиримата държаха мрежа, а ездачите зад тях държаха дълги тояги, сякаш щяха да убиват плячка, която се мъчи да избяга.

Малак нервно пристъпи към конете.

— Почакай! — в гласа на Конан, въпреки неговата младост, прозвуча заповедна нотка, която накара дребния мъж да спре. — Почакай ги, иначе съвсем ще се превърнем в беззащитен дивеч. — Малак мрачно кимна и стисна още по-силно камите.

Ездачите приближиха. Сто крачки. Петдесет. Десет. Нападащите воини нададоха победни викове.