Роберт Джордан - Конан Разрушителя

— Добри кошове — каза Конан на човека — но няма да ми свършат работа. — Смаяният търговец продължаваше да гледа втренчено, когато младежът бързо прекоси улицата и се пъхна в тясната напречна уличка, воняща на урина и гниещи боклуци.

Подтичващият по тесните, криволичещите улички Конан се подхлъзна на някаква гнилоч и изруга. Той продължи да тича, но когато изскочеше на някоя улица, спираше, за да огледа дали няма да зърне някой от мъжете с черни шлемове и едва тогава я пресичаше, след което се шмугваше в следващата уличка. Движейки се на зигзаг, Конан прекоси Шадизар и стигна до сянката на южната градска стена, където през задната врата се вмъкна в кръчмата на Манетис.

Салонът беше притъмнен и прохладен, макар и наситен с аромати от лоши ястия. Обслужващите момичета, които припкаха към кухнята и обратно, оглеждаха учудено големия кимериец, защото откъм съмнителната уличка обикновено не влизаха клиенти. Пък и високият млад мъж със сабя и кама на пояса и студени сини очи не приличаше на обикновен клиент.

В общия салон масите бяха заети от мулетари, камилари и каруцари, повечето чуждоземни, а във въздуха се бореха за господство вонята на пот и животни с тази на евтино вкиснало вино. Жени с полюшващи се бедра, облечени в две тесни ленти от тънка, прозрачна коприна, или още по-пестеливо, демонстрираха своите прелести между масите, наслагани безразборно върху покрития с пясък под. Немалко от тези жени гледаха стръвно широкоплещестия кимериец; някои от тях, наместили се върху скутовете на мъже, които вече бяха покрили дланите им със сребро, си спечелиха неодобрително ръмжене и дори плесници, но мъжете сдържаха шева си заради сервитьорките. Дори онези от главорезите, които признаваха, че са свирепи като кучета-вълкодави, разпознаха вълка в едрия мускулест младеж и насочиха мислите и гнева си другаде.

Конан не усети вълнението, предизвикано от неговата поява. След като се увери, че в общия салон няма воини в черни доспехи, без да прояви какъвто и да било интерес към останалите той бързо се приближи към тезгяха, където се разпореждаше Манетис.

Висок и слаб, почти като скелет, собственикът на кръчмата беше с тъмни очи, разположени дълбоко в мъртвешкото му лице. Погледът на този изтощен от глад човек не обиждаше клиентите му, макар че Конан никога не можа да разбере защо.

— Малак тук ли е? — попита тихо Конан съдържателя на кръчмата.

— На горния етаж — отговори Манетис. — Третата врата в дясно. — Той си избърса ръцете в една мръсна престилка и погледна подозрително зад кимериеца, сякаш проверяваше за преследвач. — Някаква неприятност ли?

— Не за теб — отговори Конан и тръгна към стълбището.

Той имаше доверие в мъжа с мършавото лице. Кръчмарят пазеше дъщеря си от лапите на двама иранистанци, които искаха да я продадат в Аграпур. Манетис щеше да мълчи, дори ако под краката му да пъхнеха нагорещени до червено железа.

На втория етаж Конан отвори указаната му врата и отскочи назад, когато една кама едва не се заби в гърлото му.

— Аз съм, глупако! — изръмжа той.

Като се усмихваше нервно, Малак пъхна камата в ножницата и се отдръпна навътре в стаята. Конан влезе и затвори вратата след себе си.

— Извинявай — каза дребният човек и се засмя нервно. — Това е просто… е… кълна се в милосърдието на Митра, Конан, самата Тарамис ни преследва и онзи огън… това беше магия, нали?… А и аз не знаех какво се е случило с теб и… Как успя да се освободиш? Почти бях забравил за боя в кръчмата „Трите корони“ и за срещата след това. Веднага ли напускаме града? Дали са изровили скъпоценностите? Първото, което трябва да сторим, е да отидем там и да си ги изкопаем. С тях ще живеем…

— Успокой се — каза Конан. — Ние няма да напуснем Шадизар. Във всеки случай не веднага. Тарамис ми възложи една задача.

— Каква задача? — попита предпазливо Малак. — Колко злато ти предлага?

— Какво иска от мен още не зная. Колкото до цената… Тарамис твърди, че може да ми върне Валерия.

Дребният човек въздъхна през зъби. Тъмните му очи започнаха да се въртят наоколо, сякаш търсеше изход.

— Магия — отговори той най-накрая. — Знаех , че това е магьоснически огън. Как смяташ, дали тя наистина е голяма магьосница? И, ако е, може ли да й се вярва?

— Трябва да използувам тази възможност заради Валерия. Аз й дължа… — Той поклати глава. Малак му беше приятел, но той нямаше да разбере. — Ти нямаш такава причина, но ако ми помогнеш, аз ще ти дам моята половина от скъпоценностите на Абулетис.