Роберт Джордан - Конан Разрушителя

Тя усети, че Бомба̀та стои на входа, загледан към момичето на леглото. Тарамис бързо прекоси стаята и го хвана за ръцете. За момент той се възпротиви, после се остави да бъде изведен в тъмния коридор.

— Ти дори вече не го скриваш, нали? — каза тя привидно спокойно. — Ти желаеш моята племенница. Не се опитвай да отричаш.

Макар да се извисяваше две глави над нея, той пристъпваше от крак на крак като момче, което очаква наказание.

— Нищо не мога да направя — промърмори накрая той. — Вие сте огън и страст. Тя е непорочност и чистота. Не мога да надвия себе си.

— А тя трябва да остане непорочна. Това е записано в скрижалите на Скелос.

В действителност скрижалите не изискваха Джина да бъде девица, а просто непорочна. Душата й трябваше да бъде свободна от най-малкото зрънце злина. Момичето трябваше да остане неспособно да помисли нещо лошо за някого. То трябваше да вярва, че никой не може да пожелае зло на самото него. Затвореният живот, който беше водила, й осигури такава непорочност. Тарамис бе разбрала какво става в Бомба̀та много преди той самият да го бе разбрал и подхранваше тази негова вяра.

— Дори да не беше така — каза му тя, — ти си мой и аз няма да разделя с друг онова, което е мое.

— Не ми харесва да бъдеш сама с онзи крадец — изръмжа той.

— Сама? — Тарамис се засмя. — Четирима от най-добрите ти воини стоят готови да го хванат и съсекат, ако той ме застраши.

Огромният воин говореше под нос и тя се намръщи.

— Говори по-високо, за да мога да те чувам, Бомба̀та. Не обичам нищо да се скрива от мен.

Той впери в нея черните си, пламтящи очи и каза:

— Не мога да понасям мисълта този крадец да те гледа, да те желае, да те докосва…

— Ти се забравяш! — Всяка дума беше като леден бръснач. Бомба̀та отстъпи крачка назад, после бавно коленичи и наведе глава.

— Простѝ ми — промърмори той. — Но на този Конан човек не може да има доверие. Той е чужденец, крадец.

— Глупак! Скрижалите казват, че Джина трябва да бъде придружена от крадец, чийто очи имат цвета на небето. Няма друг такъв в Шадизар, а може би дори и в цяла Замора. Ти ще вършиш това, което ти заповядвам. Ще изпълняваш точно инструкциите на скрижалите. Точно, Бомба̀та.

— Както заповядаш — промърмори той, — така ще постъпя.

Тарамис го помилва по главата, сякаш милваше някое от своите кучета-вълкодави.

— Разбира се, Бомба̀та. — Тя се почувства опиянена от победата, защото сега беше сигурна, че предметът, който желаеше, ще бъде донесен. Рогът на Дагот ще бъде неин. Тя ще има безсмъртие и власт. От предчувствието за това по тялото й преминаха искри, разнесоха се топли вълни, които се свиха в тръпнещо кълбо в корема й. Ръката й, положена върху черната коса на Бомба̀та, трепна. Тя пое дълбоко дъх.

— Спокойствието е гаранция, че всичко ще стане, както сме го замислили, Бомба̀та. Сега се върни в стаята си и спи. Спи и сънуван нашия триумф.

Без да помръдне, коленичил, Бомба̀та гледаше как тя си отиде, а обсидиановите му очи проблясваха в тъмнината.

Конан се изправи, когато Тарамис влезе в спалнята.

— Как е племенницата ви? — попита той.

— По-добре е. Спи. — Похотливата благородница повдигна ръка и облечените в черни доспехи стражи мълчаливо напуснаха стаята. — Спиш ли, крадецо, или си буден? Късно е, а ти говориш за моята племенница. — Диплите на прозирната коприна се разгъваха, докато тя ходеше и разкриваха блясъка на бялата кожа под тях.

Кимериецът я гледаше изпълнен със съмнения. С една прислужница и дори с дъщерята на богат търговец той щеше да бъде сигурен какво означава това. Но с една принцеса не беше толкова уверен.

— Все още ли си мъж? — попита тя и се засмя. — Да не би скръбта по любимата ти Валерия да те е лишила от мъжественост?

Той изръмжа. Конан знаеше, че не би могъл да обясни на Тарамис какво беше застанало и продължаваше да стои между Валерия и него. Той не беше сигурен, че то е напуснало напълно ума му. Но в едно нещо беше сигурен.

— Мъж съм — каза той.

Тарамис обви ръце около врата му. Черната коприна се свлече от тялото и падна в краката й. Черните й очи и закръглената й голота преливаха от предизвикателство.

— Докажи го — присмя му се тя.

Пренебрегвайки леглото, Конан я събори на пода и й даде доказателствата, които тя желаеше.

Конан гледаше втренчено в огъня от изсъхнал тор — едва мъждукащ, така че да не привлича ничие внимание, освен на онези, с които можеше да прекара нощта в заморанската равнина — и си мислеше за друг, магьоснически огън върху един груб каменен олтар. Беше на един ден езда от Шадизар и Малак още не беше се появил. Кимериецът не обичаше да признава, че се нуждае от нечия помощ, но беше уверен повече от когато и да било, че преди да завърши това пътуване, щеше да има нужда от Акиро. А и след това, ако Тарамис изпълни обещанието си. Къде, в името на деветте ада на Зандру, беше Малак?