Роберт Джордан - Конан Разрушителя

Той се намръщи, откъсна се от безполезния унес и започна да проучва спътниците си. Или по-точно един от тях.

Бомба̀та загрижено напълни сребърна чаша с вода от един от техните кози мехове и я предложи на Джина. Тя се усмихна и протегна ръка изпод пелерината от бяла вълна, наметната да я пази от нощния студ. Момичето беше много различно от онова, което Конан бе очаквал, но въпреки това той още не беше свикнал с изненадващото различие. Тарамис беше говорила за своята племенница като за дете и той си беше създал представа за девет-десетгодишно момиче, а не за девойка на неговата възраст, която се движеше под покриващите я тържествени одежди с несъзнателната грациозност на газела.

— Посоката — каза строго кимериецът. — Поддържаме ли посоката от сутринта, Джина?

— Лейди Джина, крадецо — поправи го Бомба̀та с ръмжене.

Джина трепна, сякаш стресната от това директно обръщане към нея. Кафявите й очи, големи и мигащи като на новородено еленче, за момент го погледнаха, после се обърнаха към Бомба̀та. Тя отправи отговора си към воина в черни доспехи.

— По-късно ще знам повече, но засега мога да кажа само, че трябва да яздим на запад.

„Към Карпашките планини“, помисли Конан. Те представляваха висока, скалиста планинска верига, където човек, ако не ги познаваше и беше без водач, можеше лесно да се изгуби. На картите бяха означени само главните проходи, използувани като търговски маршрути. Хората в тези планини, макар и не така жестоки като кезанкианските планинци, съвсем не бяха настроени дружелюбно към чужденци. Те имаха навика да приветстват с усмивка непознатия и в същото време да забиват нож в ребрата му.

Кимериецът не беше изненадан, че Джина не му отговори пряко. Откакто бяха напуснали двореца на Тарамис преди зори, тя не му беше продумала нито дума; беше говорила само с Бомба̀та. Но той беше опитен в избраната от него професия и знаеше много неща, а неоспоримите факти за крадеца бяха така важни, както кръвта за живота.

— Откъде знаете пътя? — попита той. — Ключът ли ви води към него?

— Не трябва да й се задават въпроси, крадецо изръмжа — Бомба̀та.

Вълк зави в нощта, протяжен печален вой, който сякаш се сля с тъмнината на безлунното небе.

— Какво беше това, Бомба̀та? — попита любопитно Джина.

Мъжът с белязаното лице отправи последен предупреждаващ поглед към Конан, преди да отговори.

— Просто едно животно, дете. Прилично на куче.

Кафявите й очи се изпълниха с желание.

— Ще видим ли някое?

— Може би, дете.

Конан поклати глава. Момичето изглежда изпитваше радост от всичко, но не познаваше нищо. Празните улици на Шадизар, докато яздеха през града, шатрите и спящите камили извън градските стени, глутницата хиени, които ги следваха на разстояние половин ден ход, без да съберат достатъчно кураж да ги нападнат, всичко я очароваше, караше блесналите й очи да се обръщат към Бомба̀та, изпълнени с въпроси.

— Онова, което не зная, може да ни погуби — каза Конан.

— Не я плаши, крадецо! — озъби се Бомба̀та.

Джина сложи ръка върху защитения с плетена броня лакът на воина.

— Аз не се страхувам, Бомба̀та. Мой добър Бомба̀та.

— Тогава кажете ми откъде знаете как да намерим ключа — настоя Конан. — Или пък кажете на Бомба̀та, ако все още не желаете да разговаряте с мен.

Тя премигна към Конан, после насочи поглед в пространството между кимериеца и облечения в черна броня воин.

— Не зная откъде точно ми е известен пътят, зная само накъде трябва да вървя. Сякаш съм минавала по него по-рано. — Тя поклати глава и леко се усмихна. — Разбира се, това е невъзможно. Аз дори не си спомням някога да съм напускала двореца на леля си.

— Ако можете да ми кажете къде трябва да отидем — каза Конан — макар и само приблизително, може би ще мога да избера по-кратък път от вашия. — Мислейки за подреждането на звездите, за което беше говорила Тарамис като условие за връщане на Валерия към живот, той докосна златния амулет на гърдите си и добави: — Не разполагаме с много време.

Джина отново леко поклати глава.

— Ако онова, което е пред нас, е пътят, който трябва да следваме, тогава аз… си го спомням. Но най-напред трябва добре да го видя. — Тя неочаквано се засмя и се загледа в небето. — Освен това не искам нашето пътуване да свърши бързо. Искам то да продължи вечно.

— Това не може да стане, дете — каза Бомба̀та. — След не повече от още шест нощи трябва да се върнем в Шадизар.

Единственото, което можеше да направи Конан, беше да запази маската на безизразност върху лицето си. Подреждането на звездите щеше да стане след шест нощи, но Бомба̀та не се интересуваше от връщането на Валерия. Тогава какво друго трябваше да се случи тази нощ?