Роберт Джордан - Конан Разрушителя

С крайчеца на очите си Джина погледна към Бомба̀та.

— Красив ли е той, Бомба̀та?

— Кои дали е красив? — попита Бомба̀та навъсено.

— Конан.

Той обърна глава към нея; за миг Джина отново се изплаши.

— Ти не трябва да мислиш за такива неща. — Гласът му беше строг без следа от нежност, каквато обикновено проявяваше към нея. — Особено за него.

— Не ми се сърди, Бомба̀та — помоли го тя. — Аз те обичам и не искам никога да ми се сърдиш.

На лицето му се изписа болка.

— Аз… също те обичам, Джина. Не ти се сърдя. Просто… Не мислѝ за крадеца. Съвсем го изкарай от главата си. Така е най-добре.

— Не виждам как мога да сторя това, щом като той язди с нас. Освен това, Бомба̀та, аз мисля, че той е красив, също като в приказките за принцове.

— Той не е принц — намръщи се Бомба̀та.

Джина почувства в думите му вълна на разочарование, но продължи.

— Въпреки това мисля, че е. Имам предвид, че е красив. Но няма с кого да го сравнявам, освен с теб и робите, и прислужниците в двореца на Тарамис, а никого от тях не мога да нарека красив. Те винаги коленичат и се кланят, и се унижават. — Лицето на Бомба̀та стана още по-мрачно; той търсеше между думите й нещо, което можеше да се отнася за него. — Ти, разбира се, си красив, Бомба̀та. Не исках да кажа, че не си.

Едрият човек скръцна със зъби.

— Казах ти да не мислиш за такива неща.

— Той е по-едър от който и да било от робите. Почти колкото теб, Бомба̀та. Мислиш ли, че е и толкова силен? Може би Тарамис затова го изпрати с нас, защото е силен колкото теб и смел колкото теб, и също толкова голям воин.

— Джина!

Тя подскочи на седлото и се втренчи в него. Никога до сега Бомба̀та не й бе крещял. Никога.

Задъхан тежко, той яздеше, подпрял юмрук на бедро, вперил поглед право пред себе си. Накрая каза:

— Този Конан е крадец, дете. Просто крадец и нищо повече. Принцеса Тарамис си има свои причини да го изпрати с нас и аз не съм този, който има право да ги обсъжда, пито пък ти.

Джина хапеше устната си, замислена върху току-що чутото. Когато Тарамис й беше казала, че е дошъл денят за нейното пътуване, тя преливаше от радост. Това означаваше нейното предопределение да се осъществи. Тя щеше да намери рога на Дагот, да го върне на леля си и щеше да бъде на голяма почит. Но, ако Конан е крадец и Тарамис го е изпратила с тях, тогава…

— Бомба̀та, да не би ние да се каним да откраднем рота на Дагот?

Той замахна с ръка, сякаш посичаше някого, и бързо погледна към Конан. Синеокият млад колос спокойно яздеше пред тях, твърде далеч напред, за да чуе думи, изречени тихо. Заради високомерно изправения му гръб Джина реши, че той умишлено не обръща внимание на Бомба̀та и на нея. Поради някаква причина, която тя не можеше да разбере, Джина се дразнеше от мисълта, че той може би я пренебрегва. При това съзнателно.

— Дете — каза Бомба̀та тихо — Тарамис ти каза да не споменаваш това име в присъствието на други хора, освен нея и мен. Ти знаеш това. То е наша тайна.

— Той не може да ни чуе — възрази тя. — И ние се каним да…

— Не! — Тонът му стана безкрайно търпелив, както когато девойката стигаше до крайност. — Не, Джина, ние не крадем. Никой освен теб не може да се докосне Рога. Никой в целия свят. Това не е ли доказателство, че твоето предопределение е истинско? Ти не бива да се съмняваш в леля си, или в мен.

— Разбира се, Бомба̀та. Това е просто… ох, съжалявам. Нямах намерение да те тревожа. — Човекът с белязаното лице промърмори гневно нещо под нос; тя се втренчи в него.

— Какво има, Бомба̀та?

Вместо да отговори, той препусна напред към Конан.

Тя се загледа подир него и изведнъж разбра, че някои беше прекосил хълма на север от тях и бързо се приближаваше, водейки след себе си друг кон, завързан с въже. Когато човекът дойде по-близко, тя видя, че беше грозен, нисък и съсухрен мъж с кожена куртка и мръсни панталони. Неочаквано момичето започна да се чуди какво означава онова, което беше промърморил Бомба̀та. „Малак“ — беше промълвил той.

Конан се усмихна, когато видя Малак да препуска през билото на хълма, завързал с въже оседлан кон. Той премести гладкото камъче, което използуваше, за да поддържа влагата в устата си, изпод езика в едната буза.

— Здравей, Малак! — извика той.

— Здравей, Конан! — Върху лицето на дребния крадец се разля широка усмивка. — Едвам те намерих, кимериецо. Аз не съм следотърсач, знаеш. Аз съм градски човек, цивилизован…

Бомба̀та се спусна с галоп между двамата, вдигайки облак прах. Той не обърна никакво внимание на Конан, а се вторачи в дребния човек, чиято усмивка бавно изчезна под тежестта на този убийствен поглед.