Роберт Джордан - Конан Разрушителя

— А Валерия? — каза тихо Конан. — И нея ли да забравя? Ако искаш, ти върви в Аренджун, Малак. Аз съм бил там и нямам никаква причина отново да се връщам в този град.

— Значи ли това, че имаш намерение да продължиш? — попита Малак. — Без оглед на това, което върша аз? — Конан кимна мрачно. — Дребният човек затвори очи и произнесе друга молитва, този път на Киала, иранистанската богиня на щастието. — Много добре — каза най-сетне той. — Ще дойда с теб, кимериецо. Но само защото ти ще ми дадеш твоята половина от скъпоценностите на Амфратис. Това е сделка.

— Разбира се, че е сделка — каза Конан с готовност. — Никога не бих могъл да те обвиня, че вършиш нещо заради приятелството ни.

— Така е — каза Малак, а после се намръщи, сякаш се усъмни, че не е измъкнал достатъчно печалба от сделката. — Във всичко това има поне едно добро нещо.

— Какво е то? — попита Конан.

— Това, че сме най-добрите крадци в Шадизар — засмя се Малак — което ще рече, че сме най-добрите в света и този Амон-Рама ще разбере, че сме посетили неговото владение много след като сме си отишли оттам.

Някога планината изхвърлила разтопени скали от недрата на земята. Последното изригване, станало преди хилядолетие, разтърсило земята на хиляди левги във всички посоки като бурно море, разрушавайки градове, събаряйки тронове и династии. Небето се покрило с прах и като последна, смъртоносна шега огнедишащата планина докарала снегове там, където трябвало да зеленее пролет, и изхвърлила лед на мястото на летните горещини за цели три години. Обитателите на Карпашките планини вече не си спомнят защо станало така, но те добре знаят, че това е планината на смъртта и че ако дръзнат да стъпят на онова място, ще загубят душите си.

В тази последна титанична експлозия изчезнала половината планина и на нейно място останал голям правоъгълен кратер с дълбоко езеро, широко почти половин левга. Двете страни на тази голяма яма представлявали отвесни стени, издигащи се нагоре колкото сто човешки бо̀я. Другите две били с по-полегати склонове. В подножието на едната, граничеща с езерото страна, имало такъв дворец, какъвто само очите на едно-единствено човешко същество са виждали някога.

Дворецът приличал на гигантски скъпоценен камък с безкрайни шлифовани страни, с кули, кулички и куполи от кристален адамантин 3 3 Непрозрачен скъпоценен камък (фр.) — Б.пр. . Никъде по него не се виждала никаква спойка, обичайна за каменната зидария. Той блестял на слънцето като изсечен от гигантски планински диамант.

В центъра на този дворец имало огромна куполообразна зала, чийто огледални стени били скрити зад златни драперии. В средата на стаята се издигала прозрачна колона, на върха на която бил поставен скъпоценен камък, по-червен от обикновеното червено, който греел така, сякаш бил направен от пресовани и втвърдени огън и кръв.

Амон-Рама, магьосник, на времето притежател на черния пръстен на Стигия, се премести по-близко до тънката островърха колона. Алената му мантия с качулка се развяваше около високото му, тънко тяло. Мургавото му, тясно лице беше като на хищник, носът му беше извит като клюн на граблива птица. Десет хиляди черни магии бяха изчерпили и последната светлинка от черните му очи. Като нокти на граблива птица ръцете му обгърнаха скъпоценния камък, но той внимаваше да не го докосне. Сърцето на Ариман! Всеки път, когато го погледнеше, той ликуваше.

Когато неговите бивши сънародници открили, че притежава Сърцето на Ариман, те го изгонили от Черния кръг. Дори тези господари на черната магия се страхували да знаят някои тайни. Те не смеели да разкрият някои мистериозни магически сили. Тънките му устни се извиха в презрителна усмивка. Той не се страхуваше от нищо, дръзваше да излезе срещу всекиго. Самото притежание на скъпоценния камък го разграничаваше от глупците. Биха го убили, ако можеха да съберат достатъчно кураж, но те знаеха неговите сили, сега, когато притежаваше Сърцето, и се страхуваха от разплата, ако опитът им се провалеше.

Дългите му пръсти заеха строго определено място от двете страни на Сърцето, след което той започна да напява на език, мъртъв от хиляда години. „А’бат таа’бак ан-дамей мораас. А’бат таа бак, еидал кафа ар. А бат га-а’бак, а’баг мор аас, а бат кафа ар“.

Кристалните стени на двореца слабо зазвънтяха в съзвучие с думите и с всеки звук светлината на сърцето на Ариман се засилваше и избистряше. То стана по-червено от рубин и от кръв, ала въпреки това остана бистро като вода. Вътре в него се появиха фигури, които се движеха през каменисти хълмове.